Огньовете на сатаната

Ранулф, който бе зает да записва решенията на господаря си, само измънка нещо в отговор. Корбет се върна към свитъка и скоро забеляза нарастващия брой оплаквания на граждани, както и няколко на Йоркската община, от някакви странни, тайнствени събития, които ставали в имението на тамплиерите във Фрамлингъм. Един мъж на име Джон де Хайтън се оплакваше от светлините, които горели до късно в къщата, и химните, които се пеели там в потайна доба. Друга група жалби описваше как с пристигането на високопоставените тамплиери във Фрамлингъм градините и имотите на имението се охранявали много строго и на жителите било отнето древното им право да минават оттам. Един от ищците, Леофрик Гудман, дърводелец, описваше как е бил изхвърлен от Фрамлингъм. Бил нает на работа в имението: качил се горе да поправи счупения капак на един прозорец, но тамплиерски войник го изгонил, сипейки заплахи и обиди.

Корбет остави перото и отиде до прозореца. Денят угасваше: вече се палеха лампи и факли, и дори Ранулф мърмореше, че светлината е твърде слаба за писане. Корбет се помъчи да подреди мислите си. Искаше му се да се върне при Мейв, но дълбоко в себе си усещаше някакво безпокойство, предчувствие за нарастваща заплаха — предупрежденията към краля в Лондон, забитите във вратите на Сейнт Пол ками и необикновеното, зловещо убийство на пътя в близост до Йорк. Кой бе нещастният конник? Кой бе отсякъл и изгорил горната половина на тялото му? Защо Жак дьо Моле бе дошъл в Англия? И какво криеха тамплиерите? Някъде до двора на манастира бухал възвестяваше началото на нощния си лов. Корбет си спомни думите на един стар войник от дните, когато служеше край границата с Уелс.

— Чуеш ли бухал преди смрачаване — го бе предупредил човекът, — значи дяволът се кани да излезе!

Втора глава

Във Фрамлингъм Гуидо Ревъркийн, управителят на тамплиерските имоти в Йоркшир, започваше ежедневното си самотно поклонение по обсипаната с камъчета пътека на големия лабиринт. Както обикновено, правеше това на четири крака, като пееше псалми, за да изкупи греховете си. Гуидо, шестдесетгодишен, с побелели коса и брада и загоряла от слънцето кожа, все още вярваше, че на съвестта му тежат много грехове. Някога той бе рицар-тамплиер, Христов воин, един от защитниците на Акр през 1291 година, преди ордите мамелюци да го превземат и потопят в море от кръв. Тогава Гуидо успя да избяга: рамо до рамо със своите другари, той си проби път по кея до една от малкото останали лодки, които чакаха да откарат него и другите бежанци до християнската флота. О, как се бореше Гуидо! На моменти кръвта по тесните, прашни улички на Акр стигаше до глезените му и все пак градът падна, а той, Гуидо Ревъркийн, се спаси. След онази ужасна нощ започна да страда от кошмари. В сънищата си се връщаше постоянно към разрушението на Акр.

С течение на годините Гуидо полека-лека стигна до заключението, че е трябвало да загине в Акр. Смяташе, че е бил длъжен да се бие, докато враговете на Христа не го убият, и така да даде възможност на другите да избягат.

— А вместо това — бе прошепнал веднъж той на своя отец-изповедник, — се върнах в Англия. Беше ми дадена удобната службица да наглеждам хамбарите, къщите, нивите и ливадите на Тамплиерския орден. Отче, аз измених на Христа, предадох Господа. Трябва да се върна и да бъда спасен.

Неговият изповедник непрекъснато му повтаряше, че за това и дума не може да става.

— Нужен си в Англия — шепнеше той иззад решетъчната преграда. — Тук имаш задължения.

Но Гуидо не намери покой, докато отецът-изповедник не спомена за лабиринта. Той се намираше до главната сграда в имението на Ордена — огромно море от висок, страховит жив плет от лигуструм с тесни пътечки, които водеха до центъра. Там имаше голям дървен кръст с образа на разпнатия Христос.

— Не можеш да отидеш до Йерусалим — каза му тогава отецът-изповедник, — но, сър Гуидо, ако трябва да изкупиш греха, ако искаш да изплатиш дълга си, всеки ден точно преди зазоряване минавай на колене до центъра на лабиринта, като пееш псалми.

Сега Гуидо правеше именно това. Камъчетата се забиваха дълбоко в кожата на коленете му, но той гледаше на това като на път към рая и се тътреше нататък, а очуканите дървени зърна на броеницата се плъзгаха между разкривените му пръсти. Познаваше лабиринта като опакото на ръката си. Всяко потайно ъгълче, всяка сляпа пътечка. Понякога нарочно избираше погрешен път, за да увеличи болката, и тези самоналожени страдания му носеха облекчение. Коленете му вече кървяха, болката в ръцете и раменете му се засилваше, по лицето му се стичаха струйки пот.

— Аз съм в Йерусалим — прошепна той, загледан в кръста. — Удържах на думата си!

Гуидо допълзя на четири крака до каменната основа на разпятието и вдигна поглед към страдалческото лице на своя Спасител.

— Господи — промълви той, като се удряше в гърдите. — Съгреших пред небесата и пред Теб!