Огньовете на сатаната

— Не знам — отвърна Корбет. — Имаме един човек, преливащ от омраза. Той взема арбалета, изстрелва две стрели в опит да убие краля и няколко минути по-късно вече е горящ труп. Изпепелен е от необикновен огън, който не се е разпространил нито по стените, нито по пода.

— Това можеше да стане — обади се Ранулф. — Накрая дървото щеше да затлее и избухне в пламъци, но нашето пристигане тук го спря. Въпросът е кой е този човек и как се е запалил.

Корбет се насили да огледа трупа. Лицето и горната част на торса бяха напълно изгорели. От очите бяха останали само две локвички вода. Ако човекът бе имал някакво окосмяване по главата или лицето, то бе напълно изпепелено. Секретарят преглътна мъчително.

— Виж — рече той и дръпна завесата още по-надолу. — Горната половина на тялото е изгоряла. — После посочи панталоните и ботушите на човека. — А тези са само опърлени.

Корбет се надигна и отиде до леглото. Изпод мръсната кръгла възглавница се подаваха оръфани кожени дисаги. Корбет ги измъкна, сряза каишките и изсипа съдържанието върху вълнената завивка. Вътре имаше уелска кама, кесия със сребърни монети и една мърлява тамплиерска туника с червени кръстове от двете страни.

— Богат човек, поне за войник — отбеляза Корбет.

Той отвори кесията и изсипа съдържанието й в ръката си. Сетне хвърли среброто върху кревата и разви парчетата пергамент, които бе намерил вътре. На едното имаше груб план — Корбет веднага разпозна пътя на шествието, който минаваше през Микългейт Бар и „Тринити“. На другото беше изписан списък с провизии, закупени от някой си Уолтър Мърстън, сержант в имението на Тамплиерския орден във Фрамлингъм. Корбет седна на леглото.

— Ранулф, прибери всичко обратно в дисагите. За Бога — махна той към овъглените останки, — покрий това. — После продължи. — Значи това е Уолтър Мърстън, тамплиер, който се е опитал да извърши държавна измяна и кралеубийство. Изстрелял е две стрели към нашия крал, но минути след това е бил погълнат от някакъв тайнствен огън.

— Божие наказание — каза напевно Малтоут.

— Ако е така — подхвърли присмехулно Ранулф, — кажи-речи цял Йорк би избухнал в пламъци.

Корбет стана и отиде до прозореца. Кралската кавалкада вече продължаваше пътя си, а тълпата зяпаше към кръчмата, сега обградена от войници с вдигнати щитове и насочени напред пики. От стълбището долетя тропот на тежки стъпки и един дебел глас, който ругаеше всички кръчмари по света, наричайки ги „мръсни негодници“ и „изчадия на сатаната“. Корбет се ухили и промърмори:

— Милорд Съри ей сега ще пристигне.

Вратата на стаята се отвори с трясък, кожените й панти се изпънаха докрай.

— Гнусна измет! Неблагодарни копелета! — кресна дьо Варен с изпотено, зачервено лице и прекоси с мечешки стъпки стаята. — Е, Корбет, проклети писарю! Какво имаме тук?

Графът дръпна назад дрипавата завеса и се ококори при вида на трупа.

— Да му се не види! Кой е тоя?

— Очевидно сержант и вероятно стрелец от Ордена на тамплиерите — отговори Корбет. — Дошъл е в стаята със своя арбалет и се е опитал да убие краля.

— И кой го е запалил?

— Тъкмо спорехме върху това, милорд. Малтоут смята, че е Бог, но според Ранулф ако всеки грешник трябваше да бъде наказван по този начин, целият град щеше да се превърне в огнено море.

Дьо Варен се закашля и като се върна до вратата, изкрещя нещо към стълбите. В стаята влязоха група кралски стрелци с лъкове.

— Изнесете това! — заповяда дьо Варен. — Искам да го завлечете до площада и да го окачите на най-високото бесило!

Стрелците послушно оголиха леглото и увиха трупа в мръсните чаршафи. Дьо Варен погледна към Корбет с ъгълчето на окото си.

— А, и накарайте някой от проклетите лениви писари да напише табелка „Така умират всички предатели“. Закачете я на врата на този негодник!

Сетне изтика стрелците със зловещия им товар навън и затръшна вратата след тях.

— А името на тоя боклук?

— Уолтър Мърстън.

— Кралят ще поиска сметка за всичко това! — каза троснато дьо Варен. — Нямам им вяра на тия мръсни рицари-монаси!

Той се приближи до мястото и разрита пепелта с ботуша си, тракайки с шпорите си по дървения под. След това погледна през прозореца.

— Страх ме е, Корбет — прошепна графът. — Много ме е страх. Бях с краля преди тридесет години, когато асасините се опитаха да го очистят. Пратиха един, който се престори на вестител. — Той присви очи и задиша тежко, с издути ноздри. — За малко да успее, всичко стана така внезапно. Но кралят бе по-бърз и му разби главата с едно столче. И сега пак го преследват.

Той сграбчи Корбет за ръката. Писарят отвърна на погледа му, без да трепне.

— За Бога, Хю, не ги оставяй да го направят! — каза умолително дьо Варен и извърна очи. — Умираме един по един — промълви той. — Всичките стари приятели на краля.

— Кажете на Негово величество — отговори Корбет, — че нищо няма да му се случи. Ще дойда в абатството „Сейнт Мери“.

Дьо Варен отиде с тежки стъпки до вратата.

— А, милорд графе!

— Да, Корбет.

— Кажете на краля, че няма да се върна в имението Лейтън. — Корбет си наложи да се усмихне. — Поне докато не приключа с тази работа.