Огньовете на сатаната

На ъгъла на „Тринити“ кралят се спря да погледа провесения между два стълба огромен гоблен на гилдията „Корпус Кристи“. Беше сцена от Страшния съд. На него с ярки цветове бе изобразена съдбата на грешниците: законодатели, ковали лоши закони, бяха облечени в плащове от горяща сяра; подкупните адвокати биваха набивани на кол или им трошаха костите на колелото. Едуард се изкикоти на друга сцена, на която се виждаше група монаси с обръснати глави, водени от маймунолик демон към гореща яма, пълна с отровни змии. Пред тази импровизирана сцена имаше групички млади жени, всичките облечени в бяло, които пееха Песни в прослава на краля. Едуард ги послуша вежливо, галейки кацналия на китката му сокол. Сетне хвърли една сребърна монета пред подиума, целуна едно от момичетата и нареди процесията да продължи. Корбет изгледа свирепо Ранулф, който в опит да имитира краля посегна да хване едно от момичетата за ръката.

Точно когато излязоха на „Тринити“, Корбет чу как една стрела изсвистя между него и краля. Един от войниците отстрани изтърва копието си и се строполи на земята със стонове, заглушавани от шурналата от устата му кръв. Корбет се надигна на стремената и викна на въоръжените конници, които се затичаха към тях. Следвайки заповедите на секретаря и дьо Варен, те заобиколиха краля и вдигнаха щитовете си, за да образуват желязна стена около него. Корбет огледа набързо къщите от двете страни на улицата.

— Там! — викна Ранулф.

Корбет проследи ръката му, която сочеше към един от мансардните прозорци на близкия хан. Видя как дървените капаци се отварят още веднъж, фигурата с качулка, която се спотайваше там, и масивния арбалет. Отново се чу свистене, сякаш ястреб се спускаше към жертвата си, но този път стрелата се строши в един от вдигнатите щитове.

— След мен! — кресна Корбет.

Той слезе от коня, извади меча си и следван по петите от Ранулф и Малтоут, си запробива път през тълпата, без да обръща внимание на възцарилата се наоколо суматоха. Когато стигнаха сенките на къщите, вдигна поглед и изруга. Беше загубил представа коя е сградата. След това обаче зърна ъгъла на уличката, където клечеше просяк с качулка, протегнал ръце за милостиня. Корбет го изблъска от пътя си и хукна към входа под безвкусната табела, окачена на един стърчащ към улицата прът. Пътьом викна на Ранулф да заобиколи, за да заварди задния вход, и влезе в тясното, тъмно помещение. Събралите се там хора дори не подозираха какво е станало. Повечето бяха слуги, кухненски работници и камериерки. Корбет им заповяда да се отдръпнат от пътя му и се втурна нагоре по тясното, разклатено дървено стълбище. Плувнал в пот, той стискаше здраво меча и отчаяно се питаше какво ще направи, ако се срещне очи в очи с нападателя. Помъчи се да си спомни кой точно бе прозорецът.

— На най-горния етаж е — промърмори на себе си и предпазливо изкачи следващото крило стъпала.

На половината път обаче съгледа дима, който се процеждаше изпод една врата в нишата току до стълбите, и се обърна.

— Малтоут! — нареди на прислужника си. — Върни се и кажи на ханджията, че къщата гори!

После стисна носа си и бутна вратата. Беше залостена. Той отстъпи назад, стовари се с цялата си тежест върху нея и тя се отвори. Вътре се кълбеше гъст дим, макар че голяма част от него излизаше през отворения прозорец. Точно под перваза имаше стол, под който лежеше арбалетът и снопче стрели. На пода до тях бе проснат овъглен, горящ труп на мъж. В първия момент Корбет остана втрещен, загледан в зловещите сини и жълти пламъци, които танцуваха над почернелия мъртвец.

— Бог да ни е на помощ! — промълви току-що пристигналият Малтоут. — Господарю, що за огън е това?

Кашляйки мъчително, Корбет изведнъж се опомни, дръпна тежката дрипава завеса, която висеше зад вратата, и като подкани Малтоут да му помогне, я метна върху горящия труп, за да потуши пламъците. Скоро стаята се напълни с хора: съдържателят и помощниците му носеха ведра с вода, която изляха върху мъртвеца и навсякъде из стаята. Корбет обаче забеляза, че освен дето бе опърлил леко около трупа, огънят не беше подхванал нито стените, нито дъските на пода. Най-сетне пламъците бяха потушени и от цялата злополука остана само вонята, следите от опърлено по пода и противното цвърчене на водата, която попиваше през покриващата трупа завеса.

— Всички да излязат! — заповяда Корбет. — Малтоут, изгони всички!

Съдържателят, шкембест плешив човечец, понечи да протестира, но точно тогава Ранулф връхлетя в стаята.

— Никой не видях! — рече задъхано той. — Абсолютно никой! Какво е станало тук?

— Всички да излязат! — кресна Корбет. — А ти, драги — посочи той кръчмаря, — ме изчакай долу!

Малтоут и Ранулф изблъскаха хората навън. Корбет дръпна тежката завеса и се задави от ужасната смрад. Малтоут се обърна и повърна върху купчината слама в ъгъла; Ранулф пък клекна хладнокръвно до останките.

— Как е станало? — попита той, като посочи арбалета и стрелите до стола.