Опарени

Гласът му беше леко приглушен.

Ариа се спря на ъгъла.

— Тя ти липсва, нали?

Греъм кимна.

— Да… тежко е. И необяснимо. Не познавам никой друг на нашата възраст, който да е умрял, знаеш ли? Това ми се отразява много зле, което е странно, защото ние дори не бяхме заедно, когато тя умря.

Една кола профуча край тях, повдигайки краищата на косата на Ариа.

— Не бяхте ли?

Той повелата глава.

— Срещахме се в десети клас, но аз винаги съм чувствал, че тя сякаш само чакаше да се появи нещо по-добро. Даже когато я поканих на бала по случай завършването на учебната година, тя изглеждаше така отегчена, сякаш предпочиташе да отиде с някой друг. — Той изрита едно камъче. — Казах й някои наистина ужасни неща, когато скъсахме, най-вече, че е луда. Но после, след като отново влезе в болница, се почувствах като най-големия кретен на света.

— Т-тя е била в болница? — попита Ариа, надявайки се, че звучи изненадано.

— Да. Тя влизаше и излизаше там години наред — отвърна Греъм, отстъпвайки от бордюра, за да избегне бързо движещ се мотопед.

— Защо?

— Депресия. Имаше много проблеми със семейството си.

В момента не се виждаха повече коли, така че те пресякоха улицата.

— Посещавал ли си я някога? — попита Ариа.

— Веднъж. — Лицето му се изкриви. — Мястото, където беше, изглеждаше красиво отвън и имаше страхотно фоайе, но стаите на пациентите бяха доста мизерни.

— Хм — каза Ариа, запазвайки абсолютно безизразна физиономия. Това звучеше като „Убежището на Адисън Стивънс“, добре. — Тя имаше ли някакви приятели там?

Греъм се загледа за момент в небето, размишлявайки.

— Там имаше две руси момичета, които бяха като пчели-царици на това място. Когато посетих Табита се бяха залепили за нея — сякаш ме преценяваха, чудеха се дали си струва да говорят с мен.

Ариа потрепери. Чудеше се дали някоя от тях не е била Али.

— Имаше и едно момче — продължи Греъм. — Не мога да кажа дали тя му харесваше — той постоянно ми хвърляше противни погледи през стаята. — Той стисна зъби. — Предполагам, че се бяха свалили. Всичките момичета го смятаха за привлекателен.

Греъм погледна към Ариа.

— Сигурно по думите ми изглежда, че е била луда, но тя не беше — беше страхотна. Всички си падаха по нея — не знам защо ме избра. — Нова въздишка. — Говорих с психотерапевтка за това. Всъщност именно тя ми каза да дойда на това пътуване. Смяташе, че това може да ми помогне да преодолея случилото се — откъсването от Мейпълууд и от цялата лудост, която цари там в момента.

— Дочух за това.

Ариа чувстваше такива бодлички по кожата си, че й се искаше да започне да се чеше. Какво би си помислил Греъм, ако знаеше, че стои до убийцата на Табита?

Стигнаха до плаж с дъсчена пътечка през пясъка. Под раиран чадър седеше човек, който продаваше сода от хладилник. На Стойката за спасители стояха двама загорели от слънцето младежи и наблюдаващи неколцината плуващи във водата. От ляво имаше голям гъсталак от дървета. Зелени кръгли плодчета висяха на гроздове от клоните, а въздухът беше изпълнен със сладък, приятен аромат. Дърветата изглеждаха точно като на снимките в телефона на Греъм.

Гъстият листак се развяваше над главите им, и Ариа забеляза плик, забоден за един от стволовете. В десния горен ъгъл на плика беше отпечатано логото на круизната компания.

— Следващото указание! — извика тя.

Откъсна плика от ствола. Вътре имаше инструкции указанието да се остави на същото място, за да могат да го намерят останалите ловци, и адрес на уебсайт, където щеше да им се каже къде да отидат.

Ариа показа на Греъм какво е открила.

— Страшни сме! Дай пет!

Тя вдигна дланта си във въздуха и Греъм я плесна. Изведнъж очите му се ококориха заради нещо, което видя на брега. Ариа се обърна. Две девойки стояха край поста на спасителите и мажеха със слънцезащитен лосион голите си крака.

— Какво има? — попита тя.

Греъм пъхна ръце в джобовете си и се извърна.

— Нищо.

Ариа го изгледа накриво, после отново се обърна към момичетата. Едната имаше дълга коса с хипарска прическа и носеше чехли на „Биркенсток“, а късата коса на другата беше подстригана на пикси прическа и тя имаше халка на носа. Разпозна и двете от кораба — стояха зад нея в опашката за закуска тази сутрин.

— Те от твоето училище ли са?

— Ъхъ — промърмори Греъм.

— Сладурчета са.

Греъм изглеждаше измъчен.

— Да, както и да е.

— Защо не поканиш някоя от тях на среща?

Греъм изсумтя.

— Все едно ще приемат.

— Защо да не приемат?

Греъм се засмя тъжно.

— Да ти кажа ли откровено? Не знам как да разговарям с момичета — особено след като Табита ме заряза. И не знам защо ще искат да излязат с особняк, който се преструва на рицар.

Ариа се спря до знак, на който пишеше „Не паркирай!“ на френски, и погледна към Греъм.

— Ти не си особняк! Погледни се! Ти си сладур, ти си забавен, ти си умен — толкова много момичета биха си умрели да излязат с теб!

Греъм се изчерви.

— Съмнявам се.

Ария сложи ръце на кръста си.

— А аз — не. И знаеш ли какво? Смятам да ти го докажа. С моя помощ на края на пътуването вече ще се срещаш с една от тези красавици.

Главата на Греъм клюмна.

— 

Не

!