Опарени

— Много съжалявам. Ако ми беше казал по-рано, щях да променя програмата. — Предишната вечер бяха вечеряли заедно с голяма група ученици. Ариа и Ноъл почти не бяха разговаряли.

— Казах, че няма проблем — отвърна високомерно Ноъл. — Ти определено прекарваш доста време с тоя Греъм.

Ариа сбърчи нос. Тоя Греъм? Майка й би се изразила така.

— Не че си падам по него. Той е от онези, които си обличат брони и участват в турнири.

— А той пада ли си по теб

?

Тя се засмя.

— Определено не. Всъщност се опитвам да го накарам да говори за последната си любов. Приятелката му е починала и той е твърде срамежлив, за да тръгне сам да говори за нея.

Ноъл я погледна изненадано.

— Как е починала?

Ариа се ухапа силно от вътрешната страна на бузата.

— Ами… не знам точно…

Не трябваше да казва и на приятелките си за Греъм — те не можеха да избият от главите си мисълта, че той може да е А. Предишната вечер, преди вечеря, те се срещнаха, за да репетират своя хула танц, и Емили й каза, че е видяла Греъм да се крие в един от коридорите. А Хана, която се мотаеше с тях, макар да бе решила да изпълнява номер заедно с Наоми, отбеляза, че Греъм като че ли няма никакви приятели на борда на кораба — винаги се хранеше сам.

— Ами ако е дошъл на борда с единствената цел да ни шпионира?

— Той не е А. — рече настоятелно Ариа. — Дори връзката му с Табита не е била скорошна.

— Да, но ти каза, че той я е харесвал повече, отколкото тя него — напомни й Хана. — Може би е смятал, че тя е истинската му любов или нещо такова. Може да е някой от ония откачени типове, които просто си умират да отмъщават.

— Ти изобщо не го познаваш — рече отбранително Ариа.

— Нито пък ти — репликира я Хана.

Затова сега Ариа се прокашля и погледна към Ноъл.

— Просто чувствам, че трябва да му помогна. Забавно е да се правя на сватовница.

Ноъл отпи от чашата си с кафе, която стоеше на масата до него.

— Стига да не го сватосаш за себе си. Може би го правиш, без да се усещаш.

Беконът силно изцвърча.

— Не ми ли вярваш? — попита Ариа.

— Разбира се, че ти вярвам — отвърна бързо Ноъл. — Просто… Мислех си, че това пътуване ще е по-различно. Не очаквах, че този твой еко лов ще ти отнема толкова много време.

Ариа насочи шпатулата си към него.

— Ти

не пожела да се запишеш в еко лова с мен. Ти настоя да вземаш уроци по сърф. Знаеше, че не мога да се запиша с теб. Знаеш, че не плувам много добре. Но така или иначе се записа.

— Ти ми каза

, че мога да го направя.

— И бях искрена — отвърна Ариа. — Страхотно е, че толкова се забавляваш. Но не ме карай да се чувствам виновна, че и аз се забавлявам.

Очите на Ноъл се разшириха.

— Хубаво. Повече нищо няма да кажа. Въобще няма да те притеснявам.

— Чудесно — отвърна Ариа с твърд тон.

Тя се върна към бекона си. Ноъл разбърка тестото. Движенията му бяха толкова енергични и страстни, че цялото излишно брашно се вдигна на облак и покри лицето му с фин бял пласт. Той примигна учестено, изглеждайки като мим.

Ариа не се сдържа и се разсмя. Миг по-късно се разсмя и Ноъл. Той поклати глава и нежно я докосна по рамото.

— Извинявай. Голямо съм магаре.

— Не, аз

съжалявам — отвърна Ариа, грабна една хартиена салфетка и започна да забърсва брашното от лицето му. — Не искам да се караме. Искам да се забавляваме. Но ти не трябва да ревнуваш от Греъм, чуваш ли? Обичам теб.

Ноъл изплю малко брашно.

— Но и двамата сте толкова артистични… Сигурно имате доста общо помежду си.

Ариа зяпна от изненада. Сериозно? Толкова много пъти тя се беше чувствала незначителна покрай Ноъл — той беше толкова богат, красив и популярен, че понякога имаше усещането, че е ексцентричната Ариа от шести клас, приятелката особнячка на Али. Но това беше първият път, когато той й казваше, че не се смята за достатъчно добър за нея.

— Ноъл… — Тя го докосна по ръката. — Говориш абсурдни неща. Уверявам те.

— Добре — отвърна той след кратка пауза. — Просто наистина исках да се поразходим, за да мога да ти дам това.

Той отупа брашното от ръцете си и измъкна от джоба си златна огърлица. Висулката се завъртя бавно на верижката. Беше потъмняла и малко очукана, може би бе старинна, със сложна, усукана гравюра отпред.

Медальонът й се стори странно познат.

— Да не си го купил от онези скъпи бижутерии в Стария Сан Хуан? — попита тя.

Ноъл поклати глава.

— Всъщност го намерих на брега, докато вчера карахме сърф в Пуерто Рико. Без малко да стъпя върху него. Сякаш е трябвало да стане мой — или твой.

— Все едно си намерил потънало съкровище — прошепна Ариа, докато Ноъл го поставяше на шията й. Тя наведе глава и погледна бижуто. Отпред имаше инициал — Г? Р? Невъзможно беше да се разбере, тъй като буквите бяха почти изтрити. Огърлицата беше имала свой живот, цяла история, която Ариа никога нямаше да узнае.

— Ще я нося винаги — каза тя на Ноъл и обви ръце около врата му, без да се интересува, че брашното ще я покрие цялата. И тогава изведнъж всичко отново й се стори идеално.