Орки

Дяволчетата имаха едри глави и големи, кръгли очи, които щяха да са тъжни, ако в тях не проблясваха зли пламъчета. Кожата им беше розова и лишена от окосмяване, ако се изключеха обраслите им с мъх глави. Полът им беше неопределен. Носеха набедрени препаски, които малко наподобяваха подгизнали пелени. Нямаха никакви оръжия.

Докато се приближаваха, бърбореха нещо. Гласовете им бяха високи, пискливи и дразнещи.

Щом първият рояк дребосъци се спусна над орките, лекото реене изведнъж прерасна в трескава активност.

Дяволчетата накацаха върху главите, раменете и ръцете на Върколаците и започнаха да опипват с чевръсти пръсти джобовете и поясите им. Опитваха се да измъкнат оръжията и да откачат огърлиците им. Малките им ръце стържеха по шлемовете.

Алфрей сграбчи едно дяволче и се опита да го откъсне от мундира си. Но това се оказа неочаквано трудно. Накрая успя да го изтръгне и го запокити настрани. Дяволчето отплува във въздуха, описвайки бавни пируети.

Но от баржата се надигаха нови ята крадци, които се спускаха като изгладнели лешояди върху орките. И щом някой успееше да откъсне от дрехите си досадник, веднага друг заемаше мястото му.

— Как са се побрали толкова много на проклетия кораб? — провикна се Алфрей.

Кестикс се готвеше да отвърне нещо, но едно от дяволчетата стисна носа му с мъничката си ръка, а с другата бръкна в кесията му. Кестикс го сграбчи, отскубна го и го запрати към най-гъстата тълпа от досадни нашественици.

Алфрей се озърна. Оръженосците се бореха кой както може. Той забеляза, че всеки път, когато се озоваваха близо до земята, дяволчетата започваха да махат отчаяно с ръце и губеха възможност да контролират посоката на движение — нагледно доказателство за отслабващата магия на Марас-Дантия. За съжаление обаче не беше никак лесно да съборят всичките долу.

А от небето продължаваха да валят нови тълпи крадльовци, които се вкопчваха в дрехите на Върколаците. Орките ги ритаха, ръгаха, блъскаха, откъсваха ги и ги хвърляха настрани. Алфрей започна да се безпокои, че войниците му ще изгубят търпение и ще започнат да избиват дяволчетата.

— Донесете въже! — извика той, докато прогонваше едно мъниче, което пърхаше пред лицето му. — Въже!

Заповед, лесна за издаване, но трудна за изпълнение. Превити на две, неколцина оръженосци хукнаха към конете, като не спираха да размахват ръце над главите си. Не без затруднения те успяха да донесат едно навито на руло въже.

— Хванете двата края и го развийте! — извика Алфрей. След това извади меча си. — На оръжие! Използвайте плоската част на остриетата, за да ги насочвате!

Последва мъчителна борба, по време на която оръженосците се опитваха да съберат дяволчетата. Не беше никак лесно, но след доста усилия и ругатни сполучиха да съберат заедно крадците. Някои от тях обаче се издигнаха над останалите и орките не можеха да ги достигнат.

Алфрей издаде нова заповед и оръженосците с въжето заобиколиха камарата дяволчета. С няколко дръпвания и един набързо усукан възел Върколаците успяха да ги завържат.

Напътствани от Алфрей, оръженосците задърпаха купчината мъници към баржата. Когато я стигнаха, завързаха дяволчетата за мачтата, вдигнаха котвата и разпънаха платната, които почти веднага бяха издути от вятъра. Орките наскачаха във водата и изтикаха баржата навътре.

Измамените дяволчета се дърпаха отчаяно, но нямаха сили да се освободят от въжето. Орките чуваха врясъците им чак докато баржата се скри в мъглата.

Алфрей въздъхна облекчено, прокара ръка през челото си и каза:

— Надявам се, че Страк си прекарва по-добре от нас.

Хората на Хоброу бързо се отказаха да преследват орките и Страк даде заповед да спрат при първата възможност.

Свалиха Хаскеер от коня на Джъп и махнаха въжето от него. Вече беше в съзнание, но изглеждаше безчувствен. Сложиха го да седне и му дадоха вода. Той преглъщаше трудно. По врата му личаха белезите от примката.

— Жалко, че Алфрей не е тук — рече Страк, докато оглеждаше раните му. — Здравата са го налагали, но ми се струва, че няма сериозни наранявания.

— Освен в мозъка — подметна Джъп. — Не забравяй, че той и преди не беше на себе си.

— Не съм забравил. — Страк плесна Хаскеер няколко пъти по бузата. — Хаскеер!

Хаскеер примигна. Страк взе една манерка и изсипа съдържанието й върху главата му. Хаскеер отвори очи и промърмори нещо нечленоразделно.

Страк продължи да го пляска по лицето.

— Хаскеер! Хаскеер!

— Хъм! А?

— Аз съм — Страк. Чуваш ли ме?

— Страк? — повтори отпаднало Хаскеер.

— Какви са тези странни игрички, десетник?

— Игрички…?

Страк го разтърси, но внимаваше да не прекалява.

— Събуди се де! Ела на себе си!

Погледът на Хаскеер се избистри.

— Капитане, какво… какво е станало? — изглеждаше напълно объркан.

— Какво става ли? Ами става това, че си на път да бъдеш обвинен в дезертьорство. Да не говорим за опита ти да убиеш двама свои другари.

— Да убия…? Страк, кълна се…

— Забрави клетвите, а обясни защо се държиш така.

— И кого съм се опитал да убия?

— Койла и Рефдоу.

Хаскеер подскочи ядосано.

— Ти за какъв ме мислиш бе? За… човек?

— Направил си го, Хаскеер. Искам да зная защо.