Орки

— Десетник, аз съм само един прост войник — обясняваше оръженосецът, — но си мисля, че никой не може да мечтае за по-добри богове от нашите. За какво тогава са нужни другите богове?

— Ах, колко лесно щеше да бъде, ако всички се съгласят с нас — отвърна Алфрей, който не приемаше разговора на сериозно.

Кестикс не долови иронията и продължи да излива разсъжденията си, като пелтечеше и премигваше със замъглени очи.

— Искам да кажа… какво повече ни трябва… щом си имаме Четворицата.

— И аз винаги съм смятал, че са напълно достатъчно — съгласи се Алфрей. — Кой от Четворицата ти е любимец?

— Кой ми е любимец ли? — Кестикс изглеждаше изненадан от въпроса. — Ами… май ще ми е трудно да избера някой от тях. — Той се замисли за момент. — Може би Айк. Всеки харесва бога на виното, нали?

— Ами Зийнот?

— Богинята на разврата? — Кестикс се ухили невинно като новоизлюпен. — И тя си заслужава възхищението — рече той и намигна многозначително на Алфрей.

— А Нефетар?

— Виж, тоз си го бива. Богът на войната! Тръгвам в бой с неговото име на уста. Върховният орк, Нефетар.

— Не те ли е страх от него?

— О, страшен е, няма съмнение. Но за другите. А кой е вашият любимец, десетник?

— Устендел, мисля. Богът на другарството. Обичам битките. Разбира се, нали съм орк! Но мисля, че няма по-хубаво нещо от другарството.

— Тъй де, всичко си има в нашата Четворица. Тупаник, любовчица, веселба. Хем груби, хем нежни. Такива трябва да са истинските богове! — каза Кестикс.

Един оръженосец му подаде лула. Той всмукна и пусна облаче бял дим. След това подаде лулата на Алфрей.

— Това, което не разбирам — продължи Кестикс, — е тази храст, исках да кажа страст… тази страст към единобезбожие. По дяволите! Единобожие.

— Да, аз също я намирам за странна — съгласи се Алфрей. — Но хората винаги са имали чудати идеи.

— Ами да, искам да кажа, нима е възможно един-едничък бог да се справя сам с всичко? То си е работа за неколцина, нали?

Алфрей присви очи. Пелуцидът го предразполагаше към съзерцание.

— Знаеш ли, преди да се появят хората, древните народи бяха далеч по-толерантни към религиите на другите — обясни той завалено. — А сега всеки се опитва да ти натика вярата си в гърлото.

Кестикс кимна с мъдър вид.

— Да, човеците имат да плащат за много беди. Те предизвикаха толкова крамоли.

— Но знаеш ли, ти ме накара да се замисля, че напоследък не отдаваме нужната почит на нашите богове. Май трябва да извършим жертвоприношение при първа възможност.

Двамата потънаха в мълчание, всеки, загледан в калейдоскопичните изображения, които се меняха пред вътрешния му взор. Останалите също бяха налягали, някои разговаряха и се кискаха.

Мина известно време. След това Кестикс се надигна.

— Десетник.

— Хъмм?

— Какво е това?

Откъм реката се надигаше кадифена мъгла. През нея, право към тях, в залива плаваше някакъв съд.

Алфрей викна на останалите да се събудят. Те наскачаха, но неуверено, олюлявайки се, и започнаха да се въоръжават.

Мъглата се разтваряше бързо.

Величествено разперила платна, към тях плаваше баржа. Корпусът й беше нисък и широк, а бордовете й почти докосваха бреговете на заливчето. На палубата се виждаше просторна кабина. На носа бе закрепена дървена фигура на гълъб. Платното на баржата пляскаше оглушително, издувано от вечерния вятър.

Когато баржата се приближи, Върколаците успяха да видят екипажа и сред тях се разнесоха стенания.

— О, не — въздъхна Кестикс. — Точно сега ли!

— Поне не са опасни — припомни му Алфрей.

— Но пък ужасно ми лазят по нервите.

— Не е необходимо да ги изтребваме — освен ако наистина не се наложи — обърна се Алфрей към оръженосците. — Владеят единствено магия за придвижване, така че не съществува реална заплаха. Пазете обаче всичко ценно.

Той се поколеба дали да не нареди бързо отстъпление. Но това означаваше да изоставят част от багажа, а нямаше никакво съмнение, че обитателите на баржата ще ги преследват, докато не задоволят всеизвестното си любопитство. А това можеше продължи с дни. По-добре беше да приключат веднага с тях.

— Може би ще ни подминат — рече Кестикс, но в гласа му звучеше съмнение.

— Не е в природата им, войнико.

— Но ние сме орки! Не знаят ли, че е опасно да си имат работа с нас?

— Вероятно не, а са и доста тъпички. Ще ги изтърпим някак си.

Платната на баржата се спуснаха. Във водата плесна котва.

И тогава над палубата, подобно на балони, се издигнаха десетина миниатюрни фигури и се насочиха към орките. Движението им не приличаше на полет, по-скоро на целенасочено реене. Те просто се обръщаха в желаната посока, размахваха мъничките си ръце и се понасяха бавно.

Малко приличаха на човешки или джуджешки бебета. Но Алфрей знаеше, че не са нито едното, нито другото. Някои от тях може би бяха дори по-стари от него, но всички до един бяха много вещи в кражбите. Той предположи, че приликата им с малки беззащитни същества има за цел да ги предпазва от гнева на пострадалите пътници.