Орки

— Аз… аз не… не помня. — Той се огледа, все още замаяно. — Къде сме?

— Няма значение. Да не искаш да кажеш, че не знаеш какво става? Че не си виновен?

Хаскеер поклати бавно глава.

— Добре тогава. Кое е последното нещо, което помниш?

Хаскеер се замисли. Това очевидно му костваше известни усилия. После заговори:

— Ами… помня бойното поле… Минахме право през него. След туй… драконите. Драконите ни преследваха. И… огън.

— И това е всичко?

— И песента…

— Песента. Какво искаш да кажеш?

— Не беше точно песен. По-скоро музика и думи.

Страк и Джъп се спогледаха. Джъп повдигна многозначително вежди.

— И тези думи… не помня какво казваха? — Хаскеер сви рамене. — Нямам понятие. А след това май се разболях. Доста зле.

— Виж за това със сигурност не се преструваше — обади се Джъп.

Хаскеер го погледна смутено. Преди сигурно щеше да се нахвърли върху него с упреци.

— Алфрей реши, че си хванал човешка болест от онова селище с мъртвите орки — обясни му Страк. — Но на мен това ми се стори съвсем недостатъчно обяснение за странното ти поведение.

— Какво поведение, Страк? Все още не си ми казал какво съм направил.

— Бяхме в Прокоп. Ти си нападнал Койла и Рефдоу и си избягал с това. — Той бръкна в кесията, която бе взел от Хоброу, и му показа звездите.

При вида им Хаскеер пребледня.

— Прибери ги, Страк — прошепна той. След това изкрещя: — Прибери ги веднага!

Страк ги прибра в кесията. Беше изумен от реакцията му.

— Успокой се — рече Джъп и се приближи до Хаскеер.

На челото на Хаскеер бяха избили ситни капчици пот. Дишаше тежко.

— Койла те е подгонила — продължи Страк. — Оттогава не знаем нищо за нея. Ти знаеш ли нещо?

— Казах ви, че не зная нищичко — изстена Хаскеер и закри лице с шепи.

Страк и Джъп обаче успяха да забележат страха му. Двамата се отдалечиха и Страк кимна на оръженосците да държат Хаскеер под око.

— Какво мислиш, капитане? — попита Джъп.

— Не зная. Струва ми се, че казва истината. Но не съм съвсем сигурен.

— И аз мисля, че казва истината.

— И кое те кара да смяташ така?

— Никой не познава по-добре от мен този нещастен копелдак. Но той не е дезертьор, и не зная, може би шестото чувство ми подсказва, че му се е случило нещо… извън неговия контрол.

— Изненадан съм да го чуя от теб, като знам колко се обичате.

— Всеки е невинен до доказване на противното.

— Добре, да речем, че си прав и че той е бил под влияние на треска или болест. Как тогава да сме сигурни, че няма да се случи отново? Как да му имаме доверие?

— Какво да правим тогава? Да го изоставим? Да му прережем гърлото?

— Трябва да помисля и да реша как да намерим Койла.

— Не се бави, капитане. Знаеш, че трябва да бързаме. — Джъп се загърна в наметалото си и потрепери от хладния вятър. — Даже времето е срещу нас.

В този момент от небето започнаха да валят снежинки.

— Сняг — промърмори Страк. — По това време на годината! Този свят се побърка.

— И се опасявам, че вече никой не може да го оправи.

12.

— Адпар, предлагам ти съюз — започна направо Дженеста. — Помогни ми да открия реликвите и аз ще споделя силата им с теб.

Лицето, изникнало на повърхността на вече съсирващата се кръв, беше безстрастно.

— Всеки момент може да се намеси Санара — добави нетърпеливо Дженеста. — Е, какво ще кажеш?

— Тя не се появява винаги. А и не обича да взима страна. Но тя не ме интересува. А колкото до отговора ми, той е „не“.

— Защо?

— И без това си имам достатъчно проблеми. За разлика от теб, скъпа моя, не изгарям от амбицията да създам по-голяма империя.

— Най-голямата, Адпар! Достатъчно голяма и за двете ни! Ще си поделим властта.

— Имам усещането, че подобен съюз, дори с любимата ми сестрица, няма да трае вечно.

— Тогава какво ще кажеш за боговете?

— Какво за тях?

— Разкрием ли тайната на инструментумите, ще можем да възвърнем силата на нашите богове, на истинските богове, и ще прогоним абсурдното божество на хората.

— Боговете са си достатъчно силни и нямат нужда от подкрепата ти.

— Глупачка! Рано или късно покварата ще стигне и до теб! Ако вече не е стигнала.

— Да ти призная откровено, Дженеста, отдавна съм престанала да ти вярвам. Пък и ти си специалистката по… „разгадаване на мистерии“ — каза Адпар с ясно доловима ирония.

— Ясно, значи искаш да ги намериш сама.

— Не приписвай своите недостатъци другиму.

— Не знаеш в какво се опитваш да си напъхаш носа!

— Е, поне не моля някой друг да ми свърши работата.

Дженеста едва сдържа гнева си.

— Добре. Щом не искаш да се съюзиш с мен и твърдиш, че не се интересуваш от инструментумите, защо не ми дадеш този, който вече имаш? Ще ти платя пребогато за него.

— Казах ти вече, че не е у мен! Колко пъти трябва да повтарям! Откраднаха го!

— Позволила си на някой да ти го отнеме? Трудно ми е да повярвам.

— Крадецът беше наказан. Имаше късмет, че остана жив.

— Дори не си го убила! — подигра й се Дженеста. — Размекваш се, сестрице.

— Дженеста, свикнала съм с глупостта ти. Не мога да понасям обаче досадата, която ми навява разговорът с теб.

— Ще съжаляваш, че отказа предложението ми.