Осем

— Направо невероятно — призна Камил, без да откъсва очи от пътя. — Айн Кааба е селото, в което съм роден. То е съвсем малко, далеч от пътищата, и съм убеден, че там няма антикварен магазин.

Извадих адресника от чантата, прелистих го и намерих набързо надрасканата от Луелин бележка.

— Ето я. Няма улица, пише, че се намира в северната частна селището. Собственикът е Ал-Марад, специализирал се е в старинни килими. — Дали само си въобразих, или Камил прежълтя, когато чу името? Стисна зъби и гласът му ми се стори напрегнат, когато заговори.

— Ал-Марад — повтори името той. — Познавам го. Наистина е един от най-големите търговци на килими в района. Килим ли искаш да си купиш?

— Всъщност не — признах аз. Бях станала по-предпазлива. Камил не ми казваше всичко и по изражението му личеше, че нещо не е наред. — Приятелят ми в Ню Йорк ме помоли да се отбия и да поздравя човека. Мога да дойда някой друг път, сама, ако не ти е приятно.

Камил мълча няколко минути. Стори ми се замислен. Стигнахме края на долината и поехме по път нагоре в планината. Ливади с пролетна трева бяха осеяни с цъфнали плодни дървета. Край пътя стояха момченца и продаваха диви аспержи, едри черни гъби и ароматни нарциси. Камил отби и се пазари няколко минути на странен език — някакъв берберски диалект, който приличаше на цвърченето на птици. След това отново се върна в колата и ми подаде букет уханни цветя.

— Ще се срещнеш с Ал-Марад — каза най-сетне той с вече познатата ми усмивка. — Дано да умееш да се пазариш. Той е безпощаден като бедуин и десет пъти по-богат. Не съм го виждал — по-точно казано, не съм си бил вкъщи, — откакто баща ми почина. В това село имам много спомени.

— Не е нужно да ходим — повторих.

— Разбира се, че ще отидем — заяви Камил, въпреки че по гласа му личеше, че не прелива от желание. — Без мен никога няма да стигнеш там. Освен това Ал-Марад ще остане изненадан, като ме види. След смъртта на баща ми той е старейшината на селото. — Отново се умисли и ми се стори намръщен. Зачудих се каква ли бе причината.

— И какво представлява този търговец на килими? — попитах само за да разтопя леда.

— В Алжир научаваш много за човека по името му — обясни той, докато завиваше умело по все по-стръмния и неравен път. — Например „ибн“ означава „син на“. Някои имена произлизат от места, като например Ямини — човек от Йемен; или Ябал-Тарик — планината Тарик или Гибралтар. Думите „ел“, „ал“ и „бел“ се отнасят до Аллах и Ба’ал — това е Господ, — също като Ханиба’ал: аскет по Божията повеля; Ал’а-дин: Божи слуга, и така нататък.

— И какво означава Ал-Марад — господин мародер ли? — разсмях се аз.

— Много по-близо до истината си, отколкото си мислиш — каза Камил и се засмя притеснен. — Името му не е нито арабско, нито берберско — акадско е, това е езикът на древна Месопотамия. Съкратен вариант на Ал-Нимарад или Нимрод, един от първите царе на Вавилон. Той е построил кулата Бабел53, която е трябвало да стигне до слънцето, до самите небесните порти. Това означава Бабел — Вратата на Бог. А името Нимрод означава бунтовник — човек, който не се свени да нахлуе при боговете.

— Интересно име за търговец на килими — засмях се аз. Само че открих прилика с името на човек, когото познавам.

— Да — съгласи се той. — И това не е всичко.

* * *

Камил така и не ми обясни какво искаше да каже за Ал-Марад, ала не бе случайност, че бе израсъл в едно село с търговеца на килими.

Към два, когато стигнахме малкия курорт Бени Йени, стомахът ми шумно протестираше от глад. Малката странноприемница на върха на планината не бе изтънчено място, ала италианските кипариси, строени край стените, и червените покривки придаваха неповторимо очарование на мястото.

Обядвахме на малка каменна тераса, заобиколена от бял парапет, на самия връх на планината. Под нас се рееха орли, крилете им блестяха в златно, докато прелитаха през прозрачната синя мъгла, надигнала се от Улед Аиси. Наоколо на всяка крачка се криеха опасности: извитият път бе като тънка набрана панделка, увита около върха на планината; цялото село приличаше на ронещи се червени скали, закрепили се по планинските склонове. Макар да беше вече юни и за всеки случай бях с пуловер, ми стана хладно. Та тук бе поне десет градуса по-студено, отколкото на крайбрежието. През долината се виждаше, че планинската верига Джурджура е забулена в сняг, а надвисналите облаци ми се сториха готови да се продънят всеки момент, да не говорим, че се носеха в посоката, в която отивахме ние.

Бяхме единствени на терасата и сервитьорът не скри, че му е неприятно да ни носи напитките и обяда от топлата кухня. Зачудих се дали в странноприемницата, субсидирана от правителството за членове на кабинета, има посетители. Притокът на туристи в Алжир съвсем не бе достатъчен, за да се направят по-лесно достъпни курорти по крайбрежието.

Седяхме на хлад и пиехме горчив червен бир54 с лимон и счукан лед. Нахранихме се мълчаливо с горещата супа от пасирани зеленчуци, с хрупкава франзела, а после задушено пиле с майонеза. Камил бе потънал в мисли.