Осем

Онова, което бе мислила, че е пещера, се оказа малка долина, таванът й бе небето. Отгоре струеше светлина, която къпеше всичко в неестествена белота. На извитите сводести стени се виждаха гигантите. Бяха по шест метра високи и се извисяваха над нея в светли прозирни цветове. Богове със спираловидни кози рога, поникнали на главите им, мъже в обемни одежди и някакви маркучи, които излизаха от устата към гърдите, с лица, скрити под тумбести каски, а на отворите пред очите се виждаха решетки. Бяха седнали на столове със странни облегалки, които да дават опора на главите им; пред тях се виждаха лостове и кръгли инструменти също като часовници или барометри. Те изпълняваха някаква функция, непозната на Мирей, а в центъра, понесла се сред тях, бе Бялата царица.

Музиката бе спряла. Дали не беше илюзия, създадена от вятъра, или просто умът й я бе подвел? Фигурите блестяха ослепително. Мирей погледна Бялата царица.

Най-високо горе се виждаше странна и същевременно ужасна фигура — по-голяма от която и да е друга. Също като божествена Немезида тя се издигаше над стената, обгърната от бял облак — силното й лице бе подчертано от няколко тъмни ивици, извитите рога бяха като въпросителни знаци, които изникваха от стената. Устата й бе отворена, за да извика, също като човек без език, който се опитва да проговори. Само че тя не говореше.

Мирей я наблюдаваше, обзета от безсилие, което се превръщаше в ужас. Заобиколена от мълчание, много по-страшно от звука, тя погледна застаналия напълно неподвижен до нея Шахин. Загърнат в тъмния хаик и син воал, той сякаш също бе издялан във вечната скала. Сред ослепителната светлина, оградена от студените стени на ждрелото, Мирей, ужасена и объркана, бавно изви очи нагоре. И тогава я видя.

Във вдигнатата си ръка Бялата царица държеше дълъг жезъл, а около него се виеха змии. Също като при кадуцея52 те образуваха цифрата осем. Стори й се, че чува глас, ала той не се носеше от извитата скала — идваше отвътре и повтаряше: „Погледни отново. Погледни внимателно. Виж.“

Мирей огледа фигурите по стените. Всички бяха на мъже, с изключение на Бялата царица. В следващия момент сякаш някой избистри погледа й и тя видя всичко различно. Това вече не бе панорама на мъже, заети със странни и необясними действия — беше един-единствен мъж. Също като движеща се картина тя разкриваше напредъка на този мъж през много различни места — превъплъщение от едно нещо в друго.

С помощта на преобразяващия жезъл на Бялата царица той мина по стената, прехвърли се от един стадий в друг, така както кръглоглавите бяха произлезли от рибите в морето. Беше облечен в ритуални одежди, може би за да бъде защитен. Местеше лостове с ръцете си подобно на навигатор, насочващ кораба в определена посока, или като аптекар, който стрива лекове в хаванчето. Накрая, след много промени, когато великата задача бе завършена, той се надигна от стола и застана до Бялата царица, увенчан за усилията си със свещените спирални рога на Марс — бога на войната и разрушението. Превърнал се бе в божество.

— Разбирам — изрече високо Мирей и гласът й се понесе към стените и полетя към дъното на бездната на криле от слънчева светлина. В същия момент усети болката. Преви се на две и Шахин я подхвана, за да й помогне да се отпусне на земята. Цялата лепнеше от студена пот и сърцето й биеше до пръсване. Шахин дръпна рязко воала си, сложи ръка на корема й в мига, в който втора контракция разкъса тялото й. — Моментът настъпи — тихо рече той.

Тасили

Юни 1793 година

От високото плато над Тамрит Мирей виждаше ширналите се дюни. Вятърът подхващаше кичури от косата й и я развяваше над пясъците в същия цвят. Меката материя на кафтана й бе оставена незавързана, за да може да кърми детето. Както Шахин бе предвидил, то се роди пред очите на богинята и наистина беше момче. Тя го нарече Шарло, на името на сокола. Вече бе на шест седмици.

На хоризонта забеляза надигащия се пясък, който издаваше, че идат ездачи от Бахр ал-азрак. Когато присви очи, разграничи четирима мъже на камили да се спускат по висока дюна, също като дребни тресчици, попаднали на гигантска вълна в океана. Въздухът над дюната трептеше от жегата и скриваше приближаващите фигури.

Щеше да им бъде необходим цял ден, за да стигнат до Тамрит, ала Мирей знаеше, че няма нужда да изчаква пристигането им. Знаеше, че идват за нея. От дни усещаше приближаването им. Целуна сина си по главата, уви го в цедилото, вързано на врата й, и пое надолу по склона на планината, за да чака писмото. Ако не днес, то щеше да пристигне съвсем скоро. Писмото бе от абатисата на „Монглан“, в което й нареждаше да се върне.

Магическите планини