Осем

Какво е бъдещето? Какво е миналото?

Какво сме ние? Каква е вълшебната субстанция, която ни обгръща и скрива нещата, които са най-важни и необходими? Живеем и умираме, обградени от чудеса.

Наполеон Бонапарт

Кабил

Юни 1973 година

И ТАКА, ДВАМАТА С КАМИЛ тръгнахме към Кабилите — Магическите планини. Щяхме да ги обиколим. Колкото повече навлизахме в това изгубено царство, толкова повече се откъсвах от всичко, което ми се струваше истинско.

Никой не може да каже със сигурност къде започват Кабилите и къде свършват. Те представляват подобна на лабиринт плетеница от високи върхове и дълбоки ждрела, притиснати между Меджерда, северно от Константин, и под Буира, впечатляващи части от Атласките планини — Големите и Малките Кабили — истинско чудо на природата, разпростряло се върху трийсет хиляди километра, за да се спуснат надолу край Беджаи и да се гмурнат в морето.

Докато Камил управляваше черния ситроен на министерството по виещия се черен път между стари евкалиптови дървета, сините хълмове се издигаха величествени над нас, върховете им бяха покрити със сняг, забулени в тайнственост. Пред тях се бе ширнало Тизи Узу — Ждрелото на прещипа, — където алжирският пирен бе окъпал недокосваната от човешка ръка долина в искрящорозово, с цветове, натежали като морски вълни, разпенени от нажежения бриз. Ароматът бе вълшебен и насищаше въздуха със сладост.

Бистрите сини води на Улед Себау плискаха избуялия до коленете пирен край пътя. Тази река, захранвана от стопените снегове през пролетта, криволичеше в продължение на четиристотин и осемдесет километра до Кап Бенгът и напояваше Тизи Узу през безкрайното лято. Не можех да си представя, че сме едва на петдесет километра от обгърнатото в мъгла Средиземноморско крайбрежие, а на сто и петдесет километра от нас се простира най-голямата пустиня в света.

Камил бе необичайно тих през четирите часа, откакто ме взе от хотела. Отне му страшно много време, докато намери промеждутък, за да изпълни обещанието си. През този период ме изпращаше на какви ли не мисии — някои от тях съвсем безсмислени. Инспектирах рафинерии, петролни платформи и заводи. Срещнах жени със забулени лица, боси, седнали на пода във фабрики за грис да правят кускус, от очите ми течаха сълзи в нажежения въздух в тъкачни фабрики, дробовете ми горяха, докато оглеждах производствени преси, и замалко да се гмурна в разтопена стомана, докато стоях на разклатено скеле в една рафинерия. Той ми възложи да обиколя всичко възможно в западната част на страната — Оран, Тлемсен, Сидибел-Аббес, — за да събера данните, необходими за модела. Нито веднъж обаче не ме изпрати на изток, където бяха Кабилите.

Цели седем седмици вкарвах в големите компютри на петролния конгломерат „Сонатрах“ данни за всички видове промишленост. Накарах дори Терез, телефонистката, да събира правителствена статистика за производството на петрол и потреблението му в другите страни, за да успея да сравня баланса в търговията и да разбера кой ще бъде засегнат най-сериозно. Както изтъкнах пред Камил, не беше лесно да се изработи система в страна, където половината от комуникациите разчиташе на телефонна централа, останала от Първата световна война, а другата половина — на камили. Въпреки това се стараех максимално.

От друга страна, ми се струваше, че не бих могла да съм по-далеч от целта — намирането на „Шаха Монглан“. Не бях чувала и дума нито от Соларин, нито от тайнствената гледачка. Терез изпрати безброй съобщения на Ним, Лили и Мордекай, но отговор така и не получих. Бях в пълно информационно затъмнение. А Камил ме пращаше все на такива места, които ме караха да мисля, че знае какво съм си наумила. И ето че тази сутрин той се появи в хотела и ми предложи „пътуването, което ти бях обещал“.

— В този район ли си отраснал? — попитах аз и свалих тъмния прозорец, за да виждам по-добре.

— В покрайнините — уточни Камил. — Повечето села там са разположени по високите върхове и гледката е неповторима. Има ли някое специално място, което желаеш да посетиш, или просто ще ти бъде приятно да пообиколим?

— Иска ми се да посетя един търговец на антики — колега на приятеля ми в Ню Йорк. Обещах да видя магазина му, така че, ако ни е на път… — Бях преценила, че е най-добре да представя нещата съвсем непринудено, все едно че не зная почти нищо за познатия на Луелин. Проблемът бе, че не успявах да намеря селото на картата, но нали Камил ме бе предупредил да не разчитам на алжирските карти.

— Антики значи — отвърна той. — Антикварните магазини не са много. Ценностите отдавна са били изложени в музеи. Как се казва магазинът му?

— Не знам. Селото е Айн Кааба — отвърнах. — Луелин каза, че това бил единственият антикварен магазин в града.