Осем

— Тръгвам си — подхвърлих аз. — Вие, момчета, ще можете ли да се стегнете, за да заредите нова касетка на шейсет и трето устройство, или се налага да закрием авиолинията за вечерта?

Те се надигнаха, подпирайки се един на друг, за да се върнат по работните си места. Грабнах палтото и чантата си и се отправих към асансьорите.

Дългата черна лимузина вече ме чакаше. Забелязах Сол, докато пресичах фоайето. Той изскочи от автомобила, за да ми отвори тежката остъклена врата.

Шофьорът бе с продълговато лице, остри черти с бръчки, врязали се от скулите до челюстта. Не можеш да не забележиш подобен човек на улицата. Бе над един и осемдесет и пет, висок почти колкото Хари, ала кльощав, докато Хари бе дебел. Застанеха ли един до друг, двамата приличаха на изображения в онези смешни огледала по панаирите. По униформата на Сол бяха полепнали снежинки. Подаде ми ръка, за да не се подхлъзна на леда, и се усмихна широко, докато се настанявах на задната седалка.

— Не можахте да откажете на Хари, нали? — отбеляза той. — На него човек трудно може да му откаже.

— Невъзможен е — съгласих се аз. — Не съм сигурна, че разбира значението на думата „не“. И на кое тайнствено място ме водиш?

— В хотел „Пето Авеню“ — отвърна Сол и хлопна вратата, а след това заобиколи, за да седне зад волана. Запали двигателя и поехме през непрекъснато усилващия се сняг.

В новогодишната нощ главните артерии на Ню Йорк са също толкова натоварени, колкото и през деня. Таксита и лимузини кръстосват булеварди и улици, гуляйджии се клатушкат по тротоарите с надеждата по-бързо да открият следващия бар. Улиците са осеяни със знаменца, ленти и конфети, а истерията е обхванала всички.

И тази вечер беше същото. Замалко да ударим група пияници, които от бара се хвърлиха право върху колата на Сол. Бутилка от шампанско излетя от тъмна уличка и попадна върху предницата.

— Пътуването няма да е от приятните — предупредих Сол.

— Свикнал съм — отвърна той. — Возя господин Рад и семейството му всяка Нова година и е все същото. Трябва да ми плащат вредни.

— Откога си с Хари? — попитах го, докато профучавахме покрай лъскавите сгради на Пето Авеню и притъмнелите магазини.

— Вече двайсет и пет години. Започнах с господин Рад още преди да се роди Лили. Дори преди да се ожени.

— Сигурно ти е приятно да работиш за него? — полюбопитствах аз.

— Работата си е работа — отговори той. След малко добави: — Уважавам господин Рад. Минали сме заедно през доста трудности. Имало е моменти, когато не можеше да ми плати, въпреки това все някак успяваше, дори той самият да се лишаваше от нещо. Обичаше да разполага с лимузина. Повтаряше, че когато има шофьор, се чувства като човек от класа. — Сол спря на червен светофар, извърна глава и заговори през рамо: — Знаете ли, едно време разнасях кожите с лимузината. Бяхме първите кожари в Ню Йорк, които предлагаха такава услуга. — В гласа му се прокрадна гордост. — Напоследък повече карам госпожа Рад и брат й на пазар, стига господин Рад да няма нужда от мен. Или пък водя Лили по разни турнири.

Пътувахме в мълчание, докато стигнахме в долния край на Пето Авеню.

— Доколкото разбрах, тази вечер Лили не ги е удостоила с присъствието си — отбелязах аз.

— Не — потвърди Сол.

— Затова оставих работата си. Какво е чак толкова важно, че да не може да прекара няколко часа на Нова година с баща си?

— Знаете какви ги върши — отвърна Сол, когато спря пред хотел „Пето Авеню“. Дали си въобразявах, или в гласа му наистина прозвуча горчивина? — Все едно и също. Играе шах.

* * *

Хотел „Пето Авеню“ е в западната част на Пето, на няколко преки от парка Уошингтън Скуеър. Дърветата бяха отрупани със сняг, гъст като бита сметана и оформил островърха шапка на гном над масивната арка, която отбелязваше входа към Гринич Вилидж.

През 1972 година барът на хотела все още не беше реконструиран. Също като много други хотелски барове в Ню Йорк той представляваше толкова успешно копие на провинциална странноприемница от времето на Тюдорите, че на човек му идваше да върже коня си отпред, вместо да слезе от лимузината. Огромните прозорци към улицата бяха опасани с богати орнаменти от витражно стъкло. В голямата камина бумтеше огън, а пламъците озаряваха лицата на развеселените гости вътре и хвърляха алени отблясъци по заснежената улица навън през витража.

Хари бе резервирал кръгла дъбова маса близо до прозореца. Когато спряхме, той ни помаха, приведе се напред и дъхът му образува бяло петно на стъклото. Луелин и Бланш бяха седнали по-навътре и си шушукаха, допрели глави като двойка руси ангели на Ботичели.