Осем

Все едно са от някоя картичка, помислих си, докато Сол ми подаваше ръка, за да сляза от автомобила. Огънят се бе разгорял, барът бе пълен с хора в официално облекло, които се присъединяваха ту към една, ту към друга групичка. Сякаш бе приказка. Останах на обсипания със сняг тротоар, докато Сол потегли, и вдигнах поглед към искрящите снежинки, които преминаваха през светлината на уличните лампи. След секунди Хари изскочи навън, за да ме посрещне, сякаш се страхуваше да не се разтопя като снежинка и да не изчезна.

— Миличка! — провикна се той и ме награби в мечешката си прегръдка. Хари е огромен мъж. Поне метър и деветдесет е, да не говорим, че килограмите му далеч надхвърлят нормалното тегло. Истинска планина от плът с подпухнали очи и месести бузи, заради които прилича на свети Бернард. Беше облякъл смешно карирано сако в червено, зелено и черно, в което изглеждаше още по-едър.

— Толкова се радвам, че дойде — каза той, стисна ръката ми и ме потегли през тежките двойни врати към бара, където ни чакаха Луелин и Бланш.

— Скъпа моя Кат — започна Луелин, надигна се от мястото си и ме целуна по бузата. — Двамата с Бланш вече се питахме дали някога ще се появиш, нали така, съкровище? — Луелин открай време нарича Бланш „съкровище“, както малкият лорд Фаунтлерой е наричал майка си. — Честно да ти кажа — продължаваше той, — да те отдели човек от компютъра е като да изтегли Хийтклиф5 от смъртния одър на любимата си Катрин. Трябва да си призная, че често се питам какво щяхте да правите двамата с Хари, ако нямахте работа, заради която да препускате всеки ден.

— Здравей, миличка — поздрави ме Бланш и ми махна да се наведа, за да ми подаде хладната си порцеланова буза. — Както обикновено, изглеждаш приказно. Заповядай, седни. Какво да ти донесе Хари за пиене?

— Ще й донеса чаша егног6 — отвърна Хари, грейнал като коледна елха. — Тук го правят страхотно. Ще пийнеш от това, а после… каквото решиш. — Той се запромъква през тълпата към бара, главата му стърчеше почти над всички в заведението.

— Хари спомена, че ще заминаваш за Европа — отбеляза Луелин, настани се до мен и посегна към Бланш, за да поеме напитката си. Тоалетите им бяха комплект — тя бе с тъмнозелена официална рокля, която подчертаваше сметановата й кожа, а той — с тъмнозелено кадифено сако и черна вратовръзка. Макар и двамата да бяха към средата на четирийсетте, младееха много, а под безупречната фасада от светла кожа и златисторуси коси бяха като ледени топки, освен това глупави, посредствени и нетактични въпреки грижите, положени за възпитанието им.

— Няма да е Европа — отвърнах аз. — Заминавам за Алжир. Наложено ми е нещо като наказание. Алжир е град в държавата Алжир…

— Знам къде се намира — прекъсна ме Луелин. Двамата с Бланш се спогледаха. — Кажи, съкровище, не е ли това съвпадение?

— На твое място няма да го спомена пред Хари — намеси се Бланш, докато попипваше двата реда безупречни перли. — Той не понася арабите. Трябва да го чуеш какви ги ръси.

— Никак няма да ти хареса — добави Луелин. — Ужасно място. Беднотия, мръсотия, хлебарки. Има и кускус, ужасен бълвоч от разварени тестени топчета, и овнешко, плувнало в лой.

— Бил ли си там? — попитах го, очарована, че Луелин може да ми разкаже такива прелестни неща за мястото, на което ме очакваше едногодишно заточение.

— Не съм — започна да обяснява той. — Търсех някой, който да отиде вместо мен. Не казвай и дума, миличка, но ми се струва, че най-сетне открих когото трябва. Може би си забелязала, че от време на време разчитам финансово на Хари…

Едва ли имаше човек, който да знае по-добре от мен колко големи суми дължи Луелин на Хари. Дори Хари да не споменаваше този факт, състоянието на антикварния магазин на Луелин на Медисън Авеню бе достатъчно показателно. Щом влезеш вътре, върху теб се нахвърлят продавачи, сякаш си на борсата за коли втора употреба. Повечето успешни антиквариати в Ню Йорк продаваха само с предварително записан час, не разчитаха на натрапчивите умения на продавачите.

— Най-сетне попаднах на ценител — продължи да обяснява Луелин, — който събира изключително редки предмети. Ако успея да открия и да му осигуря онова, което търси, това може да се окаже пътят ми към независимостта.

— Искаш да кажеш, че онова, което твоят човек търси, се намира в Алжир, така ли? — попитах го и извърнах очи към Бланш. Тя продължаваше да отпива от коктейла си с шампанско и ми се стори, че дори не слуша за какво говорим. — Ако изобщо замина, няма да е в следващите три месеца, защото трябва да чакам да ми издадат виза. Освен това, Луелин, защо не заминеш ти?

— Не е толкова просто — намръщи се той. — Човекът, с когото работя там, също е антиквар. Знае местоположението на предмета, но не го притежава. Собственикът е самотник. Може да се наложи да се посветят повечко усилия и време. За човек, който живее там, ще бъде по-лесно…

— По-добре й покажи снимката — намеси се с тих глас Бланш.