Осем

И Лили, и продавачът на цветя ни наблюдаваха. Лили стана и се отправи към нас.

— Това не доказва…

— Някой знае, че мога да открия госпожата — каза ми той. — Само че няма да го направя, защото не знаеш правилната дума.

Дребно инатливо изчадие. Ругаех наум Ним, че е толкова лаконичен, след това се сетих. Чайковски имаше и друга опера с осем букви. Лили бе стигнала до нас, когато сграбчих Уахид за яката.

— „Дама пика“! — извиках аз. — „Дама пика“!

Уахид ми се усмихна и откри кривите си зъби.

— Точно така, госпожо — кимна той. — Черната царица. — Смачка цигарата и направи знак да го последваме, пресече „Баб ал-уед“ и пое из тесните улици.

* * *

Уахид ни преведе надолу по стълби към една част на Казба, за чието съществуване дори не подозирах. Лили пухтеше и пъшкаше зад нас, а аз най-сетне взех Кариока и го пъхнах в ръчната си чанта, за да престане да хленчи. След като около половин час се лутахме, стигнахме до задънена улица с висока тухлена стена, която скриваше светлината. Уахид изчака Лили да ни настигне, а аз усетих как студена тръпка преминава по гърба ми. Имах чувството, че съм била тук преди. След това осъзнах, че е същото място от съня ми в нощта, която прекарах у Ним. Бях ужасена. Спуснах се към Уахид и го сграбчих за рамото.

— Къде ни водиш? — извиках.

— Последвайте ме — нареди той и отвори тежка дървена порта, вградена в дебелата тухлена ограда. Погледнах Лилии свих рамене, после влязох. Тук имаше тъмна стълба, която сякаш отвеждаше в затвор.

— Ти сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — тръгнах след Уахид, който вече се бе скрил в сумрака.

— Ами ако сме отвлечени? — прошепна Лили зад мен, когато поехме по стълбите. Ръката й бе на рамото ми, а Кариока тихо скимтеше в чантата. — Чувала съм, че русите жени държат много висока цена в търговията с бели робини…

За нея сигурно ще да получат двойно, ако някой се интересува и от размера, помислих си.

— Млъкни и престани да досаждаш. — Въпреки резките думи бях уплашена. Знаех, че никога няма да успея сама да се измъкна от това място.

Уахид ни чакаше на първото стъпало и аз се блъснах в него в тъмното. Лили продължаваше да се държи за мен, когато чух Уахид да отключва вратата. Тя прещрака и се появи смътна светлина.

Той ме дръпна в широко тъмно мазе, където повече от десетина мъже се бяха настанили на възглавници на пода и хвърляха зарове. Неколцина вдигнаха към нас гуреливи очи, докато минавахме през задименото помещение. Никой не се опита да ни спре.

— Каква е тази гнусна смрад? — попита тихо Лили. — Мирише на разложен труп.

— Хашиш — прошепнах и погледнах към пълните с вода наргилета и мъжете, които подхвърляха заровете от слонова кост.

Господи, къде ни водеше Уахид? Последвахме го през помещението към врата от другата страна и минахме по наклонен тъмен коридор, който ни отведе в задната част на малък магазин, пълен с птици — птици от джунглата, разположени в закачени наоколо клетки.

Един-единствен прозорец, обрасъл с лозови филизи, едва пропускаше светлина. Стъклени капки от полилеи хвърляха златисти, зелени и сини отблясъци по стените и по забулените лица и коси на десетината жени в помещението. Също като мъжете в мазето жените не ни обърнаха никакво внимание, сякаш бяхме обичайна част от обстановката.

Уахид ме преведе пред плетеницата дървета и клетки към малка арка в далечния край на магазина, която отвеждаше към тясна алея. Тя бе обградена отвсякъде и единственият вход бе мястото, откъдето дойдохме ние. Високите стени, обрасли с мъх, заграждаха малък калдъръмен площад, а срещу нас се виждаше тежка врата.

Момчето пресече площадчето и дръпна въжето пред вратата. Чакахме дълго, преди нещо да се случи. Погледнах Лили, застанала отпуснато до мен. Беше притаила дъх, ала лицето й бе бледо като платно. Сигурно и моето бе същото. Чувството на неудобство се превръщаше в ужас.

На покритото с решетка прозорче на вратата се появи мъжко лице. Той погледна Уахид, без да каже и дума. След това изви очи към нас с Лили. Дори Кариока мълчеше. Уахид измърмори нещо, сякаш бяхме поне на десет метра от него, ала аз го чух.

— Мохфи Мухтар — прошепна той. — Доведох жената.

* * *

Влязохме през вратата и се озовахме в малка добре поддържана градина. Подът бе облицован в лъскави плочки. Нито една не бе еднаква с другата. Сред листака бълбукаше фонтан. От шарената сянка гукаха и подсвирваха птици. В края на двора се виждаха френски прозорци, пред които се спускаха лозови клони. Вътре мярнах марокански килими, китайски урни, кожени мебели и дърворезба.

Уахид се измъкна зад нас. Лили се врътна след него и се развика:

— Не позволявай на малката невестулка да се изниже… никога няма да намерим обратния път!

Само че той вече бе изчезнал. Мъжът, който ни отвори, също бе изчезнал нанякъде, така че ние двете останахме сами в двора, където въздухът бе хладен и ухаеше на трева. Почувствах се замаяна, докато фонтанът разплискваше водата и шумът отекваше.