Осем

* * *

Привечер Мирей и Шарлот слязоха от нает кабриолет близо до дома на Марат. Вечерното небе бе превърнало прозорците в кървавочервени петна, а косите лъчи на слънцето обагряха камъните по улицата в медни краски.

— Трябва да ми кажете каква причина изтъкнахте в молбата за среща — обърна се Мирей към спътничката си.

— Писах му, че идвам от Каен — обясни Шарлот, — за да съобщя за дейността на жирондистите срещу правителството. Написах, че знам какви планове кроят.

— Дайте ми документите си — настоя Мирей и протегна ръка. — За всеки случай, може да ги поискат, преди да ме пуснат.

— Ще се моля за вас — каза Шарлот и й подаде документите, а Мирей ги пъхна в корсажа до ножа. — Ще ви чакам тук, докато се върнете.

Мирей пресече улицата и изкачи стълбите към занемарената каменна къща. Спря на входа, където бе написано на пожълтяла от времето картичка:

Тя пое дълбоко дъх и удари няколко пъти металното чукче по вратата. Звукът отекна в цялата къща. Най-сетне се чуха тътрещи се стъпки и вратата се отвори.

Пред нея застана висока жена с едро бледо лице, прорязано от бръчки. С едната си ръка отмести паднал кичур коса, измъкнал се от хлабавия кок. Бършеше побелелите си от брашно ръце в кърпата, затъкната на едрия ханш, докато оглеждаше Мирей, без да пропусне набора по швейцарската рокля, бонето, меките къдри, които се спускаха по сметановобелите рамене.

— Какво искате? — изсумтя презрително тя.

— Името ми е Корде. Гражданинът Марат ме очаква — отвърна Мирей.

— Болен е! — сопна се жената. Понечи да затвори вратата, но Мирей опря ръка и пристъпи.

— Настоявам да го видя!

— Какво има, Симон? — провикна се друга жена, появила се в края на дългия коридор.

— Посетителка, Албертин… за брат ти. Вече й казах, че е болен…

— Гражданинът Марат ще иска да се срещне с мен — провикна се Мирей, — ако разбере, че му нося новини от Каен… и от Монглан.

От открехнатата врата в коридора се разнесе мъжки глас:

— Посетителка ли имам, Симон? Доведи я веднага. Симон сви рамене и даде знак на Мирей да я последва. Помещението, в което влязоха, бе огромно, цялото покрито с плочки. През единствения висок прозорец се виждаше аленото небе, което вече избледняваше към сиво. Стаята вонеше на лекарства и на разложена плът. В единия ъгъл бе поставена медна вана. В нея седеше Марат, потънал в сенките, разпръсквани от една-единствена свещ, закрепена за дъската за писане, подпряна на коляното му. Главата му бе увита в мокър парцал, язвите по кожата му проблясваха в бяло на светлината на свещта, докато той се трудеше над дъската, отрупана с моливи и хартия.

Мирей не можеше да откъсне очи от мъжа. Той не вдигна поглед, когато Симон я въведе, и й посочи да седне на дървен стол до ваната. Продължи да пише, докато Мирей го наблюдаваше и сърцето й биеше бясно. Нямаше търпение да скочи към него, да натъпче главата му под хладката вода и да го задържи, докато… Само че Симон не помръдваше от мястото си.

— Колко навреме идвате — заговори Марат и продължи да пише. — Тъкмо подготвям списък на жирондисти, които бунтуват провинциите. Идвате от Каен, значи ще погледнете имената, които съм написал. Казахте, че носите и новини от Монглан…

Вдигна поглед към Мирей и се ококори. В първия момент не каза нищо, след това погледна Симон.

— Можеш да ни оставиш, скъпа — каза й той.

Жената не помръдна, докато най-сетне, прогонена от острия поглед на Марат, се обърна и си излезе. Затвори вратата след себе си.

Мирей не откъсваше очи от Марат. Странно, мислеше си тя. Пред нея бе въплъщението на злото — мъжът, чието противно лице се бе появявало неканено в измъчените й сънища толкова често. Беше се отпуснал в медна вана, пълна със зловонни соли, и тялото му се разлагаше като парче месо. Съсухрен старец, поразен от злото в себе си. Щеше да го съжали, ако в сърцето й имаше място за съжаление. Само че място за това не бе останало.

— И така — прошепна той, вгледан в нея, — най-сетне дойде. Когато не намерих фигурите, разбрах, че един ден ще се върнеш! — Очите му заблестяха на трепкащата светлина на свещта. Мирей усети как кръвта й се вледенява.

— Къде са? — попита тя.

— Задаваш ми същия въпрос, който исках и аз да ти задам — отвърна спокойно той. — Направи огромна грешка, като дойде тук, госпожице, под фалшиво име или не. Няма да си тръгнеш жива от това място, освен ако не ми кажеш къде са фигурите, които си извадила от градината на Давид.

— Нито пък ти — отвърна Мирей и усети как я обзема спокойствие, докато вадеше ножа. — Пет от сестрите ми са изчезнали. Искам да разбера дали и техният живот е завършил като този на братовчедка ми.

— Значи си дошла да ме убиеш — отвърна Марат с противна усмивка. — Струва ми се, че няма да го направиш. Аз умирам. Не ми трябват лекари, за да ми го кажат; самият аз съм лекар.

Мирей докосна острието на ножа с пръст.

Марат взе перо от дъската и докосна с него голата си гръд.