Осем

Мирей навлезе в лабиринта, онази част от Лез Ал, която навремето е била римски катакомби, а сега се използваше за подземен пазар. Тук по сергиите се предлагаха медни изделия, панделки, подправки и коприни от Ориента. Тя подмина малко кафене с маси, изкарани на тесния проход, където група месари, все още оплескани в кръв, похапваха зелева чорба и играеха на домино. Погледът й попадна на кръвта, засъхнала по голите им ръце и бели престилки. Затвори очи и продължи напред по тесния лабиринт.

В края на втория пасаж се намираше ножарски магазин. Тя огледа всичко изложено, пробва здравината и остротата на ножовете, докато най-сетне се спря на онзи, който най-много й допадаше — с трисантиметрово острие, много подобен на бусаади, с които се бе научила да борави до съвършенство в пустинята. Накара продавача да го наточи така, че да може да разцепи косъм на две.

Оставаше само един въпрос. Как да влезе? Наблюдаваше как търговецът увива ножа в кафява хартия. Мирей му плати два франка, пъхна пакета под мишница и излезе.

13 юли 1793 година

Получи отговор на въпроса си следващия следобед, докато двамата с Давид се караха в малката трапезария до ателието. Като делегат на Националното събрание той можеше да й осигури достъп до покоите на Марат. Художникът обаче отказа — страхуваше се. Разгорещеният спор бе прекъснат от слугата Пиер.

— Дошла е една дама, господарю. Пита за вас и търси информация за госпожица Мирей.

— Коя е тя? — попита Мирей и стрелна Давид с поглед.

— Висока е колкото вас, госпожице — отвърна Пиер. — Червенокоса… нарича се Корде.

— Покани я — нареди Мирей за огромно учудване на Давид. Значи тя е пратеничката, помисли си Мирей, след като прислужникът излезе. Спомни си хладнокръвната строга придружителка на Александрин дьо Форбен, пристигнала в „Монглан“ преди три години, за да ги предупреди, че „Шахът Монглан“ е в опасност. Сега абатисата я изпращаше, ала бе закъсняла.

Когато Пиер въведа Шарлот Корде в стаята, тя спря и по гледна невярващо Мирей. Седна колебливо на стола, който Давид изтегли, без да откъсва очи от Мирей. Това е жената, чието предупреждение извади шаха от скривалището му, мислеше си Мирей. Макар времето да бе променило и двете, те все още си приличаха — високи, едри, със свободно пуснати червени къдри, обрамчили овалните им лица — толкова си приличаха, че можеха да минат за сестри. В същото време бяха много различни.

— Идвам изпълнена с отчаяние — започна Шарлот. — Всички следи са заличени, всички врати са вече затворени. Трябва да говоря с теб насаме. — И погледна Давид с неудобство, но той разбра намека, побърза да се извини и стана. След като излезе, тя веднага попита: — Фигурите… На сигурно място ли са?

— Фигурите — отвърна с горчивина Мирей. — Вечно тези фигури. Не мога да се начудя на упорството на нашата игуменка — жена, на която Господ бе поверил душите на петдесет жени, откъснати от света, които имаха доверие единствено на нея и бяха готови да й поверят живота си. Тя ни предупреди, че фигурите са опасни, а не спомена и дума за това, че ще ни преследват и ще ни избиват заради тях! Що за пастир е този, който повежда стадото си на заколение?

— Разбирам. Сломена сте от смъртта на братовчедка ви — отвърна Шарлот. — Само че това е било нещастен случай! Тя е попаднала в тълпата с моята любима сестра Клод. Не можете да позволите това да сломи вярата ви. Абатисата ви е избрала за мисия…

— Вече сама избирам мисиите си — извика Мирей, зелените й очи блеснаха решително. — Първата ми мисия е да се изправя пред мъжа, който уби хладнокръвно братовчедка ми — защото това не бе случайност! През последната година са изчезнали още пет монахини. Мисля, че той много добре знае какво им се е случило, както и къде са поверените им фигури. Дойде време за разплата.

Шарлот бе притиснала длан към гърдите си. Бе пребледняла, ала не откъсваше очи от Мирей. Гласът й трепереше.

— Марат! — прошепна тя. — Научих каква е била ролята му — но не и това! Абатисата не знае за изчезналите монахини.

— По всичко личи, че има много неща, за които абатисата не знае — отвърна Мирей. — Само аз знам. Нямам намерение да осуетя онова, което е намислила, но вие сигурно разбирате, че има неща, които трябва да направя. С мен ли сте или против мен?

Светлите очи на Шарлот пламтяха от вълнение. Най-сетне протегна длан и покри ръката на Мирей, която усети, че също трепери.

— Ще ги победим — заяви уверено Шарлот. — Каквото и да поискате от мен, на ваша страна съм — както пожела абатисата.

— Значи вече знаете за участието на Марат? — попита Мирей напрегнато. — Какво друго знаете за този човек?

— Опитах се да се срещна с него, докато ви търсех — отвърна Шарлот, снишила глас. — Портиерът не ме допусна. Писах му с молба за среща — за тази вечер.

— Сам ли живее? — попита развълнувана Мирей.

— Със сестра си Албертин… и Симон Еврар, „истинската“ му жена. Нали нямате намерение да отидете сама? Ако им кажете името си, те веднага ще се сетят коя сте и ще ви арестуват…

— Нямам намерение да им казвам името си — усмихна се бавно Мирей. — Ще използвам вашето.