Осем

За двайсет и пет дни пресякоха Дебан Убари, западния край на Либийската пустиня, подминаха планините и опасните дюни, за да скъсят пътя и да стигнат по-бързо до брега при Триполи. Там Шахин я качи на двумачтова шхуна за Франция. Тези кораби, най-бързите на земята, се движеха с четирийсет възела, тласкани от вятъра в открито море, и изминаваха пътя от Триполи до Сен Назарин при устието на Лоара за някакви си десет дни. Мирей се бе върнала във Франция.

Докато стоеше пред портата на Давид, мръсна и изтощена след дългото пътуване, тя надничаше през оградата към двора, от който бе избягала преди по-малко от година. Имаше чувството, че е минал поне век от онзи следобед, когато двете с Валентин бяха прескочили оградата, докато се кискаха развълнувани от собствената си смелост, че тръгват на срещата със сестра Клод. Наложи си да не мисли за тези неща и дръпна отново кордата.

Най-сетне възрастният прислужник Пиер се появи и затътри крака към желязната порта, където застана, притихнал в сянката на разлистените кестени.

— Мадам — започна той. Очевидно не я бе познал. — Господарят не приема посетители преди дванайсет, а и след това, ако нямате уговорка, едва ли ще се види с вас.

— Пиер, сигурна съм, че ще се съгласи да ме приеме — отвърна Мирей и дръпна воала.

Пиер се ококори и брадичката му затрепери. Той заопипва тежките ключове, за да отвори портата.

— Госпожице — прошепна той, — молехме се за вас всеки ден. — В очите му заблестяха радостни сълзи. Мирей го прегърна, след това забърза през двора.

Давид бе сам в студиото си, оформяше огромно парче дърво — скулптура на Атеизма, която щеше да бъде подпалена следващия месец на фестивала на Всевишния. Аромат на прясно издялано дърво се носеше във въздуха. Купчина стърготини покриваха пода, дебел слой прах бе полепнал по кадифеното сако на художника. Той се обърна, когато вратата зад него се отвори, скочи и преобърна стола, а длетото падна от ръката му.

— Сънувам ли, или съм полудял! — извика той, отърси се от праха, втурна се към Мирей и я притисна до себе си. — Слава богу, че си жива! — Отдръпна я от себе си, за да я огледа по-добре. — Когато си тръгна, Марат дойде с цяла делегация. Заедно с министри и представители на Комуната преровиха градината също като прасета, които душат за трюфели! Нямах представа, че тези шахматни фигури наистина съществуват! Ако ми се беше доверила, можех да ти помогна…

— Сега можеш да ми помогнеш — каза Мирей и се отпусна изтощена на един стол. — Някой търсил ли ме е, идвал ли е тук? Очаквам пратеничка от абатисата.

— Мило дете — отвърна притеснен Давид, — откакто те няма, идваха неколцина, все млади жени, които търсеха или теб, или Валентин. Поболях се от тревога за теб. Дадох бележките им на Робеспиер с надеждата той да ми помогне да те открия.

— Робеспиер! Господи, какво си направил? — извика Мирей.

— Той ми е близък приятел, на него може да се вярва — отвърна уплашен Давид. — Наричат го Неподкупния. Никой не може да го отклони от изпълнението на дълга му. Мирей, разказах му каква е връзката ти с „Шаха Монглан“. И той те търси…

— Не! — изпищя Мирей. — Никой не бива да знае, че съм тук или че си ме виждал! Нима не разбираш… Убиха Валентин заради тези фигури. Моят живот също е в опасност. Кажи ми, писмата на колко монахини предаде на този човек?

Давид бе пребледнял от страх, докато се опитваше да си спомни. Възможно ли бе тя да се окаже права? Може би не бе преценил правилно…

— Пет — каза й той. — Записал съм имената им в ателието.

— Пет монахини — промълви тя. — Още пет са мъртви заради мен. Само защото не бях тук. — Празният й поглед се зарея напред.

— Мъртви ли? — учуди се Давид. — Той така и не се е срещнал с тях. Разбрал, че са изчезнали… до една.

— Можем единствено да се молим това да е истина — отвърна тя и отново го погледна. — Чичо, тези фигури са по-опасни от всичко, което можеш да си представиш. Трябва да научим повече за нещата, които знае Робеспиер, ала без да разбира, че съм тук. А Марат… той къде е? Ако научи, дори молитвите няма да ни помогнат.

— Лежи тежко болен у дома си — прошепна Давид. — Въпреки болестта е по-могъщ отвсякога. Преди три месеца жирондистите го изправиха на съд за убийство и въвеждане на Терора, за това, че е погазил принципите на Революцията — свобода, равенство и братство. Само че Марат бе изправен пред уплашен съд, увенчан с лавров венец от метежниците, носен по улиците от възторжената тълпа и избран за президент на Якобинския клуб. Сега си седи вкъщи и заклеймява жирондистите, осмелили се да застанат на пътя му. Повечето бяха арестувани, а останалите успяха да избягат и да се укрият в провинцията. Той управлява държавата от ваната си с оръжието, наречено страх. Май всичко онова, което казаха за революцията ни, е истина — огънят, който разрушава, не може да създава.

— Но може да бъде погълнат от по-голям пламък — отвърна Мирей. — Този пламък е „Шахът Монглан“. Щом бъде събран, ще погълне дори Марат. Върнах се в Париж, за да освободя тази сила. Очаквам да ми помогнеш.