Осем

Седеше на твърдата кушетка, без да докосва коравия хляб и водата, които й бяха донесли. Замисли се за детето си, което бе оставила в пустинята. Нямаше да го види никога повече. Сетне пред очите й изникна гилотината — какво ли щеше да почувства, когато барабаните забият като сигнал за спускането на острието. След два часа щеше да разбере. Последният звук, който щеше да стигне до слуха й. Замисли се за Валентин.

Главата все още я болеше от удара, който й нанесоха, преди да я заловят. Раната се бе затворила, но все още усещаше пулсиращата буца отзад на главата. Процедурата в съда бе по-брутална, отколкото арестът. Прокурорът бе разтворил роклята й пред съда, за да извади документите на Шарлот, скрити вътре. Сега целият свят знаеше, че тя е Шарлот Корде, и ако решеше да разкрие заблудата, всяка монахиня в „Монглан“ щеше да бъде изложена на смъртна опасност. Как й се искаше да успее да предаде на света онова, което Марат й бе разкрил за Бялата царица.

Чу драскане отвън по вратата, последвано от превъртането на ръждясалия ключ. Вратата се отвори и когато очите й привикнаха към нахлулата светлина, тя забеляза две фигури, очертани на мрачната светлина. Единият бе тъмничарят; другият бе в бричове, копринени чорапи, лачени обувки и свободно палто с шал. Ниско нахлупената шапка скриваше лицето му. Тъмничарят влезе в килията и Мирей се изправи.

— Госпожице — започна той, — от съда изпратиха портретист, който да ви нарисува за регистъра. Казаха, че сте дали съгласие…

— Да, да! — отвърна бързо Мирей. — Да влезе! — Това е единственият ми шанс, каза си възторжено тя. Дали щеше да успее да убеди човека да рискува живота си, като отнесе съобщението й навън? Изчака тъмничарят да излезе и се втурна към художника. Той остави кутията и димящата лампа.

— Господине! — извика Мирей. — Дайте ми лист и нещо за писане. Трябва да отнесете едно съобщение навън — на човек, на когото имам доверие, — преди да умра. Името й е като моето, Корде…

— Не ме ли познахте, Мирей? — попита тихо художникът. Мирей трепна, когато човекът започна да съблича сакото, а след това махна и шапката. Червени къдри се посипаха по гърдите на Шарлот Корде! — Хайде, да не губим време. Има толкова много неща, които трябва да си кажем и да свършим. Трябва незабавно да си сменим дрехите.

— Нищо не разбирам… Какво правите? — попита шепнешком Мирей.

— Ходих у Давид — обясни Шарлот и стисна ръката на Мирей. — Съюзил се е с онзи дявол Робеспиер. Подслушах ги. Идваха ли тук?

— Тук ли? — попита напълно обърканата Мирей.

— Знаят, че вие сте убили Марат. А има и още нещо. Зад цялата тази работа стои жена — наричат я Жената от Индия. Тя е Бялата царица и е заминала за Лондон…

— Лондон! — възкликна Мирей. Значи това е имал предвид Марат, когато каза, че е прекалено късно. Изобщо не е ставало въпрос за Екатерина Велика, а за някаква жена в Лондон. Тя бе последвала фигурите! Жената от Индия…

— Побързайте! — нареди Шарлот. — Съблечете се и сложете дрехите, които откраднах от Давид.

— Вие полудяхте ли? — промълви Мирей. — Ще отнесете и тази новина, и всичко, което съм научила, на абатисата. Нямаме време за измами… Те никога не дават резултат. Трябва да ви разкажа страшно много преди…

— Побързайте — изсъска Шарлот. — И аз имам да ви казвам много неща, но няма време. Ето, вземете тази скица и ми кажете дали ви напомня за нещо. — Тя подаде на Мирей сгънатата карта на Робеспиер, след това седна на нара, за да свали обувките и чорапите.

Мирей внимателно огледа рисунката.

— Това е някаква карта — отвърна тя и нещо се опита да си проправи път сред мислите й. — Сега си спомням… Заедно с фигурите извадихме тъмносиньо парче плат, с което покривали „Шаха Монглан“! Шарката върху него… Приличаше много на тази скица!

— Именно — потвърди Шарлот. — Трябва да ви кажа още нещо. Подчинете ми се, бързо.

— Не можем да си сменим местата — извика Мирей. — След два часа ще ме качат на ешафода. Няма да успеете да избягате, ако разберат, че сте заели моето място.

— Слушайте ме внимателно — повтори мрачно Шарлот и дръпна рязко шала. — Абатисата ме изпрати тук, за да ви защитя на всяка цена. Знаехме коя сте много преди да рискувам живота си и да дойда в „Монглан“. Ако не бяхте вие, абатисата никога нямаше да извади шаха от абатството. Тя не бе избрала Валентин, когато ви изпрати в Париж. Тя знаеше, че никога няма да се разделите с нея, а искаше вас. Вие ще донесете успех…

Шарлот вече сваляше роклята й. Неочаквано Мирей се извърна и я стисна за ръката.

— Как така е искала мен? — прошепна тя. — Защо казвате, че е извадила шаха заради мен?

— Вие сляпа ли сте? — изсъска яростно Шарлот. Стисна ръката на Мирей и я поднесе близо до светлината на лампата. — Знакът на ръката ви. Рожденият ви ден е на четвърти април! Вие сте онази, на която е писано да събере „Шаха Монглан“!

— Господи! — възкликна Мирей и дръпна ръката си. — Вие разбирате ли какво говорите? Валентин умря заради това! Рискувате живота си заради някакво глупаво предсказание…

— Не, скъпа моя — отвърна тихо Шарлот. — Аз отдавам живота си.