Осем

Мирей я погледна ужасена. Как да приеме подобен дар? Отново се замисли за детето си, останало в пустинята…

— Не! — извика тя. — Не мога да допусна още една жертва заради проклетите фигури. Не и след целия ужас, който вече донесоха.

— Значи искате да умрем и двете? — попита Шарлот и продължи да съблича Мирей. Едва сдържаше сълзите си, затова държеше главата си обърната настрани.

Мирей вдигна брадичката на Шарлот, за да срещне очите й. Най-сетне Шарлот заговори с разтреперан глас.

— Трябва да ги победим — каза тя. — Вие сте единствената, която може да го стори. Още ли не разбирате? Мирей, вие сте Черната царица!

* * *

Два часа по-късно Шарлот чу стърженето на ключа, което означаваше, че тъмничарят е дошъл, за да я отведе на ешафода. Бе коленичила на пода пред нара и се молеше.

Мирей бе взела лампата и скиците, които направи на Шарлот. Трябваше да я нарисува на всяка цена, ако искаше да излезе от затвора. Разделиха се облени в сълзи и Шарлот се отдаде на мисли и спомени. Усещаше задоволство и увереност, че е довела мисията си докрай. В нея се събираше малко езерце спокойствие, което дори острието на гилотината нямаше да пререже. Предстоеше й да се слее с Всевишния.

Вратата зад гърба й се отвори, след това се затвори и всичко потъна в мрак. Въпреки това тя долови нечие дишане. Кой ли беше? Защо не я отвеждаха? Зачака в тишината.

Чу съскането на фитил и мирис на газ за горене, а след това проблесна пламък.

— Позволете ми да се представя — изрече тих глас. Нещо в този глас я накара да изтръпне. След това си спомни и застина, но съумя да остане с гръб. — Името ми е Максимилиан Робеспиер.

Шарлот трепереше и държеше лицето си извърнато настрани. Видя светлината на фенера да трепти по стената и да се приближава, чу стърженето на стола, който той придърпа, за да седне до мястото, където бе коленичила. Дочу и още един звук, който не успя да разпознае. Да не би да имаше още някой в килията? Страхуваше се да се обърне и да погледне.

— Не е нужно да се представяш — заяви спокойно Робеспиер. — Бях в съда днес следобед и на изслушването. Документите, които прокурорът извади от дрехата ти, не са твои.

След това тя чу тихи стъпки. Двамата не бяха сами. Скочи, готова да изпищи, и в същия момент усети нечия ръка на рамото си.

— Мирей, моля те, прости ми за онова, което направих! — Тя позна гласа на художника Давид. — Трябваше да го доведа… нямах избор. Мило дете…

Давид я обърна към себе си и зарови лице във врата й. Над рамото му видя дългото овално лице, напудрената перука и студените морскосини очи на Максимилиан Робеспиер. Лукавата му усмивка се стопи и преля в изражение на учудване, след това в ярост, той вдигна лампата и я задържа, за да я види по-добре.

— Глупачка такава! — изрева той. Отскубна ужасения Давид, коленичил разплакан до рамото на Шарлот, и насочи ръка към нея. — Нали ти казах, че ще бъде прекалено късно! Ама не! Ти искаше да изчакаме процеса! Мислеше, че ще я оправдаят! Ето че е избягала и за всичко си виновен ти!

Той стовари лампата на масата, сграбчи Шарлот и я изправи. Блъсна Давид настрани, замахна и я зашлеви през лицето.

— Къде е тя? — изрева отново той. — Какво си направила с нея? Ще умреш на нейно място, независимо какво ти е казала — кълна се, — ако не признаеш всичко!

Шарлот не избърса кръвта от сцепената си устна. Изпъна гордо гръб и погледна Робеспиер в очите. След това се усмихна.

— Това беше намерението ми — отвърна спокойно тя.

Лондон

30 юли 1793 година

Минаваше полунощ, когато Талейран се върна от театър. Подхвърли пелерината си на стола в антрето и се отправи към малкия кабинет, за да си сипе чаша шери. Куртиад бързо излезе.

— Монсеньор — промълви той, — имате посетителка. Настаних я в кабинета, за да изчака завръщането ви. Стори ми се важно. Твърди, че носи новини от госпожица Мирей.

— Слава богу! Най-сетне! — възкликна Талейран и се втурна към кабинета.

Пред камината бе застанала слаба жена, увита в черна кадифена пелерина. Топлеше ръцете си на огъня. Щом Талейран влезе, тя отметна тежката качулка и смъкна наметката от раменете си. Пепеляворусата коса се разпиля по полуголите й гърди. На светлината на огъня той забеляза тръпнещата й плът, профила, очертан в златисто, малкия нос и вирнатата брадичка. Не можеше да диша — усети силна болка да стиска сърцето му, и застина на вратата.

— Валентин! — прошепна той. Мили боже, нима бе възможно? Тя се бе върнала от гроба.

Жената се обърна към него, усмихна се и сините й очи заблестяха, а трепкащата светлина озари косата й. Грациозна като прииждаща вълна, тя пристъпи към него, коленичи и притисна лице към ръката му. Той положи другата си длан върху косата й и я погали. Затвори очи. Сърцето му щеше да се пръсне. Нима бе възможно?

— Господине, грози ме опасност — прошепна тя. Това не бе гласът на Валентин. Той отвори очи, за да погледне вдигнатото към него лице. Бе толкова красиво, толкова приличаше на Валентин. Ала това не беше тя.