Осем

Точно така. Последно парче си дойде на мястото. Сега вече знаех защо Ним ме бе препоръчал, защо Мордекай ни бе събрал, защо Мини ме бе „избрала“. Не защото съм изключителна личност, нито заради рождения ми ден, нито заради линиите по дланта ми, въпреки че те искаха да повярвам, че е така. Тук не ставаше дума за мистика, а за наука. А музиката бе наука — по-стара от акустиката, която бе изучавал Соларин, по-стара и от физиката, специалността на Ним. Имах музикално образование, затова разбирах. Не бе случайност, че като учител Питагор бе наблягал еднакво и на математиката, и на астрономията. Той е преподавал, че звуковите вълни обливат Вселената, че се съдържат във всичко, от най-малкото до най-голямото. Не е бил далеч от истината.

— Вълните задържат заедно молекулите — обадих се аз. — Вълните изместват електроните и променят валентността им, за да влязат в химическа реакция с други молекули.

— Именно — потвърди развълнувано Мини. — Вълните на светлината и звука изграждат Вселената. Знаех, че съм постъпила правилно, като те избрах. На прав път си. — Лицето й бе поруменяло и отново ми се стори млада, очевидно бе, че преди години е била изумителна красавица. — Същото важи и за враговете ни — добави тя. — Вече ви казах, че формулата се състои от три части — дъската, която в момента е в ръцете на противниковия отбор, платът, който е пред вас, докато фигурите са най-важни…

— Мислех, че са у вас — прекъсна я Лили.

— В мен са най-много, откакто шахът е бил изваден от скривалището си — двайсет фигури, пръснати на скришни места, където се надявах да останат още поне хиляда години, без да бъдат открити. Оказва се, че съм сбъркала. Щом руснаците са разбрали, че притежавам фигурите, белите веднага са предположили, че част от тях са скрити тук, в Алжир, където живея. За мое нещастие са прави. Ал-Марад е мобилизирал силите си. Струва ми се, че има емисари, които скоро ще ме посетят и аз няма да успея да изнеса фигурите от страната.

Значи това е имала предвид, когато каза, че Ал-Марад не знае коя съм! Разбира се! Той ме бе избрал за пратеник и дори не бе наясно, че съм отдавна вече част от противниковия отбор. Имаше и още нещо.

— Значи твоите фигури са в Алжир, така ли? — попитах аз. — Кой държи другите? Ал-Марад? Руснаците?

— Не съм сигурна колко са в тях — отвърна тя. — Част са били пръснати или изгубени след Френската революция. Може да са къде ли не — в Европа, в Далечния изток, дори в Америка, — може би няма да бъдат открити. Цял живот събирах тези, които сега са у мен. Някои са на безопасни места в други страни, но от двайсетте осем са скрити в пустинята — в Тасили. Трябва да ги вземете и да ми ги донесете, преди да е станало късно. — Лицето й бе поруменяло от вълнение и тя ме стисна за ръката.

— Не бързай толкова — спрях я аз. — Тасили е на повече от хиляда и петстотин километра. Лили е незаконно в страната, а аз имам работа, която трябва да довърша спешно. Не може ли цялата тази работа да почака до…

— Няма нищо по-важно от онова, което те карам да направиш! — извика тя. — Ако не донесеш фигурите, могат да попаднат в лоши ръце. Светът ще се превърне в място, каквото не би могла да си представиш. Нима не виждаш логическото обяснение на такава формула?

Виждах го. Имаше още един процес, който използваше превръщането на елементите — създаването на трансуранови елементи. Това бяха елементите с по-високо атомно тегло от урана.

— Искате да кажете, че с тази формула някой може да добие плутоний? — предположих аз. Сега вече разбирах защо Ним каза, че най-важното, което трябва да научи един ядрен физик, е етиката. Схванах и причината, поради която Мини бързаше толкова.

— Ще ви нарисувам карта — реши тя, сякаш заминаването ни бе решено. — Ще я запаметите, след това ще я унищожа. Има още нещо, което искам да бъде във вас. Става въпрос за много важен документ, с невероятна стойност. — Тя ми подаде подвързания в кожа дневник, който бе донесла с кутията. Щом започна да чертае картата, аз бръкнах в чантата си за ножичка, с която да срежа връвта.

Книгата се оказа малка — колкото дебел джобен роман — и стара. Подвързана с мек марокен, изтъркана, белязана от един знак — все едно че пръстен с печат се бе врязал в кожата вместо във восък, за да остави осмици. Усетих студена тръпка, докато я гледах. Срязах връвта я тя се отвори.

Беше подвързана ръчно. Хартията бе прозрачна като люспи от лук, ала гладка и мека като плът. Беше толкова тънка, че страниците са оказаха много повече, отколкото си мислех, може би шестстотин, дори седемстотин, всичките изписани на ръка.

Почеркът беше ситен, буквите старомодни, каквито Джон Ханкок62 би харесал. Бе писано и от двете страни на листовете, мастилото бе попило, прозираше и ставаше още по-трудно за четене. Въпреки това се четеше. Бе на архаичен френски и някои от думите ми бяха непознати, въпреки това бързо разбрах за какво става въпрос.

Докато Мини говореше нещо на Лили и обясняваше подробностите по картата, студена ръка сграбчи сърцето ми. Сега вече знаех откъде бе научила всичко, което ни разказа.