Осем

„Cette Anno Dominii Mille Sept Cent Quztre-Vingt-Treize, au fin de Juin a Tassili n’Ajjer Saharien, je deviant de racontre cette histoire Mireille ai nun, suis de France…“

Щом започнах да превеждам на глас, Лили вдигна поглед и постепенно разбра какво чета. Мини седеше потънала в мълчание, сякаш бе изпаднала в транс. Сякаш чуваше далечен вик, призовал я през мъглите на времето — глас, който обхващаше хилядолетия. Всъщност не бяха изминали дори двеста години от написването на документа:

„В настоящата 1793 година — четях аз — през месец юни в Тасили н’Аджер в Сахара започвам разказа си. Името ми е Мирей и идвам от Франция. След като прекарах осем години от младостта си в абатство «Монглан» в Пиринеите, станах свидетелка как огромно зло бе извадено на бял свят — зло, което започвам да разбирам. Ще предам историята му. Наричат го «Шаха Монглан» и всичко започва с Карл Велики — великия крал, издигнал нашето абатство…“

Изгубеният континент

На десет дена път има солено възвишение, извор и парче незаселена земя. Там се издигат Атласките планини, оформени като тънък конус, толкова висок, че върхът не се вижда, тъй като и зиме, и лете е скрит в облаците. Местните се наричат „атланти“, по името на планината, която на техния език означава „Небесен стълб“. Говори се, че тези хора не ядат живи същества, че никога не сънуват.

„Хората от пясъчния пояс“ История (454 пр. Хр.) Херодот

КОГАТО ОГРОМНИЯТ КОРНИШ на Лили се плъзна от Ерг към оазиса на Гардая, пред очите ми се ширнаха безкрайни километри тъмночервен пясък, чийто край не се виждаше.

На картата географията на Алжир е съвсем простичка: прилича на килнала се на една страна кана. Чучурът край мароканската граница като че ли излива водите си към съседните територии на Западна Сахара и Мавритания. Дръжката е образувана от две ленти: осемдесет километра ивица земя край северното крайбрежие, която се напоява, и още четиристотин и осемдесет километра планини, подобни на панделка, точно на юг. Останалата част от страната — почти милион и шестстотин хиляди квадратни километра — е пустиня.

Шофираше Лили. Пътувахме вече пет часа и бяхме изминали триста и шейсет километра по остри планински завои по пътя към пустинята, истински подвиг, който накара Кариока да се скрие под седалката и да скимти. Дори не бях забелязала. Бях прекалено задълбочена да превеждам на глас дневника, който ни даде Мини — разказ за загадъчни събития от времето на Терора във Франция, последвани от пътешествията, в които се бе впуснала преди двеста години френската монахиня Мирей, за да открие тайната на „Шаха Монглан“. Бе поела по същия път, по който пътувахме сега.

Вече бе ясно как Мини е успяла да открие историята на шаха — тайнствената му сила, формулата, скрита в него, и смъртоносните ходове, разиграли се заради фигурите. Тази игра продължаваше от поколения, повличаше играчите, също както стана с мен, с Лили, Соларин и Ним — може би дори с Мини, — и не позволяваше на участниците да се оттеглят. Играта се бе развихрила по местата, през които сега минавахме.

— Сахара — казах аз и вдигнах поглед от книгата, когато навлязохме в пустинята към Гардая. — Ти знаеш ли, че Сахара невинаги е била най-голямата пустиня на света? Преди милиони години била най-голямото затворено море. Така са се образували нефтът и природният газ — от разлагането на дребните морски твари и растения. Природна алхимия.

— Не думай — отвърна сухо Лили. — Искам да ти кажа, че резервоарът ми напомня, че трябва да спрем и да заредим с малко от онези дребни морски твари. Най-добре е да го сторим в Гардая. Според картата на Мини по този път няма много градове.

— Не съм я виждала — отвърнах, защото наистина не видях картата, която те двете унищожиха. — Дано паметта ти да е добра.

— Не забравяй, че съм шахматист — напомни Лили, сякаш това обясняваше всичко.