Осем

— Струва ми се, че трябваше да прочетем дневника, преди да тръгнем — казах на Лили, когато поехме отново по двулентовия път към Джанет. — Тази монахиня Мирей е била навсякъде в пустинята и е наясно с всичко. Ти знаеше ли, че гърците са нарекли тези планини Атлас много преди другите на север да ги кръстят по същия начин? А хората, които са живели тук, според историка Херодот били наречени атланти. Минаваме през изгубената Атлантида!

— Аз мислех, че е потънала в океана — каза Лили. — А не споменава ли къде е скрила фигурите?

— Не. Сигурно е знаела къде са, но е тръгнала да търси тайната им — формулата, скрита в тях.

Шофирахме целия следобед и цялата вечер. В полунощ пристигнахме в Джанет и батериите на фенерчето бяха почти изтощени, защото не спрях да чета. Сега вече знаехме къде точно отиваме и защо.

— Господи! — възкликна Лили, когато оставих дневника. Отби колата встрани от пътя и изключи двигателя. Седяхме, загледани в обсипаното със звезди небе, а лунните лъчи се лееха като мляко над високото плато Тасили от лявата ни страна. — Не мога да повярвам в цялата тази работа! Тя е прекосила пустинята на камила, преживяла е пясъчна буря, изкачила се е по тези плата пеша, родила е насред планината, и то в краката на Бялата царица. Що за жена е била?

— И ние не бяхме от най-мирните и послушните — засмях се аз. — Защо не подремнем, преди да съмне.

— Виж, пълнолуние. В багажника има още батерии за фенерчето. Дай да продължим, докато можем. След всичкото това кафе не мога да мигна. Ще извадим и одеялата за всеки случай. Продължаваме, и без това наоколо не се мярка никой.

Петнайсетина километра след Джанет стигнахме до кръстовище, където дълъг непавиран път се отправяше към каньоните. Имаше надпис Тамрит със стрелка, а под стрелката бяха нарисувани пет стъпки на камили и втори надпис Piste Chamelier.

Път за камили. Независимо от предупреждението поехме напред.

Далече ли е мястото? — попитах. — Нали си запомнила пътя?

— Има базов лагер. Според мен става въпрос за Тамрит, селото с шатрите. След това туристите тръгват пеша, за да видят праисторическите рисунки — на около двайсет километра.

— Четиричасов преход — уточних аз. — Само че няма да стане с тези обувки. — Не сме готови за несгодите на неравни пътища, казах си нещастно. А и е прекалено късно да търсим къде е най-близкият „Сакс Пето Авеню“.

Спряхме на разклона за Тамрит, оставихме колата край пътя зад някакви храсти. Лили извади нови батерии и грабна одеялата. Аз върнах Кариока в чантата и поехме по пътеката. На всеки петдесетина метра имаше табели с усукани арабски букви и превод на френски под тях.

— Тук е по-лесно, отколкото на магистралата — прошепна Лили. Въпреки че единственият звук наоколо бе песента на щурците и сухият пукот на чакъла при всяка наша крачка, двете стъпвахме на пръсти и шушукахме, сякаш се канехме да ограбим някоя банка. Че то беше почти същото.

Небето бе бистро, а луната толкова ярка, че фенерчето не ни бе необходимо, за да четем надписите. Пътеката изви и се насочихме на юг. Вървяхме през тесния каньон покрай клокочещ поток, когато забелязах струпани на едно място табели, насочени в различни посоки: Сефар, Уанрет, Ин Итинен…

— Ами сега? — попитах аз и пуснах Кариока да потича. Той веднага се стрелна към близкото дърво и го маркира.

— Това е! — заподскача Лили. — Намерихме ги! — Сочеше дърветата, които Кариока душеше. Скупчени огромни кипариси се издигаха толкова високо, сякаш щяха да пробият нощното небе. — Първо гигантските дървета — каза тя, — след това трябва да има езера.

И наистина, на около петстотин метра видяхме езерцата. Неподвижните им повърхности отразяваха кръглата лъскава луна. Кариока се стрелна към най-близкото, за да пие. Тихите плясъци на езика му превърнаха повърхността в безброй светли вълни.

— Те ни показват пътя — каза Лили. — Сега продължаваме по каньона покрай нещо, наречено Каменната гора… — Движехме се край потока, когато видях нова табела, насочена нагоре към тясното дефиле: La Forêt de Pierre.

— Насам. — Стиснах Лили за ръката и поехме нагоре по хълма. Под краката ни непрекъснато се ронеха камъни и пръст. Лили непрестанно ахкаше заради камъчетата, които влизаха в чехлите й. При всеки шум Кариока хукваше уплашен нанякъде, докато накрая не го грабнах и не го отнесох на ръце до върха.

Пътят бе дълъг и много стръмен и ни отне цял половин час, за да се изкачим. На височината горе каньонът се разширяваше и се превръщаше във високо равно плато — долина на върха на планината. Навсякъде наоколо се виждаха каменни шипове, които се издигаха като дългия извит скелет на динозавър, протегнал се в долината.

— Каменната гора! — прошепна Лили. — Точно където трябваше да бъде. — Тя дишаше тежко, аз също бях задъхана от изкачването по хлъзгавия чакъл и въпреки това всичко ми се струваше прекалено лесно.

Май избързах с радостта.

Минахме през Каменната гора, заблестяла с неповторими цветове на лунната светлина. В далечния край на платото се виждаха още табели, които сочеха в различни посоки.