Осем

Отново се взрях в небето. Сирокото бе пясъчна буря, една от най-известните в света. Исках да вляза на закрито, преди да се разрази. Камил спря в задънена уличка и извади ключ от джоба си.

— Опиумното свърталище! — прошепна Лили, спомнила си последното ни преминаване през това място. — Дали не беше хашиш?

— Водя ви по друг път — призна Камил. — За вратата има един-единствен ключ. — Той отключи, аз минах първа, а Лили ме последва. Чух го, че заключи след нас.

В дъното на дълъг и тъмен коридор се виждаше бледа светлина. Бе застлан с дебел мек килим, а по стените висеше дамаска.

Стигнахме огромна стая с прекрасни персийски килими. Единствената светлина идваше от огромен златен свещник на мраморна масичка. И това бе достатъчно, за да преценя, че всичко е било правено с много пари: ниските масички с тъмен мрамор от Карара, жълтите лежанки със златни пискюли, канапетата в убити цветове като на стари ликьори и огромните скулптури, пръснати по пиедестали и масички. Тук бе великолепно дори за моето неопитно око. На приглушената светлина стаята приличаше на съкровище, скрито на дъното на древно море. Имах чувството, че преминавам през атмосфера, по-гъста от вода, докато пресичах бавно помещението, а Лили вървеше след мен. Бяхме се насочили към двете фигури в далечния край.

На светлината на свещите, облечена в златен брокат, обсипан с лъскави пайети, седеше Мини Ренселаас. До нея — стиснал чаша вино, вдигнал светлозелените си очи — се бе настанил Александър Соларин.

Соларин ми отправи очарователната си усмивка. От нощта в кабарето на плажа, когато изчезна, мислех често за него и знаех, че ще го видя отново. Той се приближи, пое ръката ми, след това се обърна към Лили.

— Досега не се намери кой да ни запознае — започна той. Тя бе настръхнала така, сякаш се канеше да му хвърли ръкавица в лицето — или шахматна дъска — и да го предизвика намига. — Аз съм Александър Соларин, а ти си внучката на един от най-добрите шахматисти на този свят. Надявам се скоро да се върнеш при него. — Лили приглади малко перушината си след тези думи и пое ръката му.

— Достатъчно — заяви Мини, когато Камил влезе. — Не разполагаме с много време. Разбирам, че фигурите са у вас. — Забелязах, че на близката масичка има метална кутия. Веднага се сетих, че в нея е платът.

Потупах сака, скупчихме се около масата и извадих една по една фигурите. Докато скъпоценните камъни проблясваха на светлината на свещите, забелязах същото странно сияние като в пещерата. Всички останахме загледани в тях — изключителната камила, конят, вдигнал се на задните си крака, великолепните цар и царица. Соларин се наведе да ги докосне, след това погледна към Мини.

— Най-сетне — прошепна тя. — След толкова много време ще бъдат заедно с другите. Трябва да ви благодаря. Вследствие на всичко, което сторихте, ще отмъстите за смъртта на мнозина…

— Другите ли? — вдигнах поглед аз.

— В Америка — усмихна се тя. — Довечера Соларин ще ви заведе до Марсилия. Уредили сме завръщането ви оттам.

Камил бръкна в джоба на сакото си, извади паспорта на Лили и й го върна. Тя го пое, въпреки че и двете наблюдавахме Мини.

— В Америка ли? — попитах. — У кого са фигурите?

— У Мордекай — усмихна се Мини. — Той пази още девет. С плата — добави тя, взе кутията и ми я подаде — имате повече от половината формула. За пръв път от почти двеста години ще се съберат заедно.

— И какво ще стане тогава? — полюбопитствах аз.

— Сама ще разбереш — отвърна Мини и ме погледна сериозно. След това извърна очи към фигурите, които продължаваха да сияят в центъра на масата. — Сега е твой ред… — Тя бавно се обърна и стисна с длани лицето на Соларин. — Скъпи мой Саша! — Сълзи напълниха очите й. — Пази се добре, детето ми. Брани ги… — Тя притисна устни към челото му. За моя изненада Соларин я прегърна и зарови лице на рамото й. Всички наблюдавахме изумени как младият гросмайстор и елегантната Мохфи Мохтар се прегръщат. Когато се отдръпнаха един от друг, тя стисна ръката на Камил.

— Отведи го на пристанището — прошепна тя. Без да каже и дума повече на нас с Лили, излезе от стаята. Соларин и Камил гледаха мълчаливо след нея.

— Да тръгваме — подкани ни най-сетне Камил и се обърна към Соларин. — Аз ще се погрижа за нея. Аллах да бди над теб, приятелю. — Той събираше фигурите от масата и ги постави в сака заедно с кутията, в която бе платът. Лили бе притиснала Кариока до гърдите си.

— Нещо не разбирам — обади се тихо тя. — Това ли беше всичко? Тръгваме ли си? Как ще стигнем до Марсилия?

— Уредили сме ви лодка — отговори Камил. — Тръгвайте, нямаме никакво време.

— Ами Мини? — попитах аз. — Ще я видим ли отново?

— Няма да е точно сега — каза бързо Соларин. — Трябва да тръгнем, преди бурята да се разрази. Налага се да отплаваме веднага. Щом се измъкнем от пристанището, останалото е лесно.

Чувствах се замаяна, докато обикаляхме с Лили и Соларин обърканите улици на Казба.