Подтичвахме по тихите алеи, покрай прилепените една до друга къщи, които скриваха светлината. По соления мирис на риба усетих, че наближаваме пристанището. Излязохме на широкия площад с джамията на рибарите, където преди много дни се бяхме срещнали с Уахад. Имах чувството, че са минали месеци. По площада навяваше пясък. Соларин ме стисна за ръката и ме поведе напред, а Лили, притиснала Кариока, подтичваше след нас.
Тръгнахме по стълбите на рибарите към пристанището, когато ахнах изненадана и се обърнах към Соларин.
— Мини те нарече „дете мое“… и на теб ли ти е мащеха?
— Не — отвърна тихо той и ме потегли надолу по стълбите. — Дано да я видя отново, преди да умра. Тя е моя баба…
Затишие пред буря
ТАЛЕЙРАН КУЦУКАШЕ през раззеленилата се гора, сред проникналите през короните златни слънчеви лъчи. Яркозелени пойни птици се стрелкаха наоколо, за да съберат нектар от искрящите цветове на лозите, спуснали се като було от стар дъб. Земята бе все още влажна, от младите листа се стичаха последните капки от наскоро падналия дъжд и пречупваха светлината като диаманти, сгушени сред заплетения листак.
От две години вече бе в Америка. Страната се оказа точно каквото очакваше, макар надеждите му да останаха напразни. Френският посланик в Америка, посредствен бюрократ, разбираше амбициите на Талейран и политическите му стремежи, ала знаеше за обвиненията в предателство срещу него. Той възпрепятстваше срещата му с президента Вашингтон и вратите на отбраното общество във Филаделфия се затвориха — също както в Лондон. Единствено Александър Хамилтън остана негов приятел и съюзник, макар да не успя да му осигури работа. Най-сетне средствата свършиха и Талейран бе принуден да продаде имението си във Върмонт на новопристигнали френски имигранти. Поне имаше от какво да живее.
Сега, докато се разхождаше през гората и преценяваше кои парцели да продаде утре, той въздъхна и мислите му се върнаха към проваления му живот. Имаше ли нещо, което можеше да спаси? Беше на четирийсет и две, а изисканото потекло и образование не му вършеха никаква работа. С много малко изключения американците бяха диваци и престъпници, изолирани от цивилизованите страни в Европа. Дори хората от елита във Филаделфия имаха по-мизерно образование от диваци като Марат, който бе дипломиран лекар, или Дантон, който бе учил право.
Повечето от тези господа бяха мъртви, а те бяха първите, уронили авторитета на Революцията. Марат бе убит; Камий Демулен и Жорж Дантон бяха качени на гилотината; Ебер, Шомет, Кутон, Сент Жуст; Леба си бе пръснал мозъка, вместо да се остави да го арестуват, а смъртта на братята Робеспиер — Максимилиан и Агустин, отбеляза края на Терора. Ако бе останал във Франция, съдбата му щеше да бъде същата. Бе дошло времето да събере пръснатите парчета. Поглади писмото в джоба си и се усмихна вътрешно. Мястото му бе във Франция, в изискания салон на Жермен дьо Стал, където можеше да плете политически интриги. Бе дошъл краят на разходките сред пустошта.
Неочаквано разбра, че от доста време не чува жуженето на пчелите. Приведе се и забоде обозначително колче в земята, след това се взря сред листака и се провикна:
— Куртиад, там ли си?
Отговор не последва. Той се провикна отново, този път по-високо. Откъм храсталака се понесе тъжният глас на прислужника:
— Да, монсеньор… за съжаление съм тук.
Куртиад разтвори зеленината и излезе на малката полянка. Голяма кожена торба висеше на гърдите му.
Талейран прегърна прислужника през раменете, докато се промъкваха към каменистия път, където бяха оставили коня и каретата.
— Двайсет парцела — промълви той. — Ела, Куртиад. Ако утре ги продадем, ще разполагаме с достатъчно пари, за да можем да се върнем във Франция.
— Значи писмото от Мадам дьо Стал вдъхва надежда? — попита Куртиад и по сериозното му лице се разля подобие на усмивка.
Талейран бръкна в джоба си и извади писмото, което носеше в себе си през последните няколко седмици. Куртиад погледна печатите с цветя и името на Френската република.