Осем

— Както обикновено — отвърна Талейран и посочи писмото — Жермен е в центъра на събитията. С връщането си във Франция е уредила новия си любовник — швейцареца Бенджамин Констант — в шведското посолство под носа на съпруга си. Вдигнал се толкова шум около политическата й дейност, че била заклеймена в Конвента, че се опитва да възбуди монархистка конспирация, докато слага рога на съпруга си. Сега й е наредено да не се приближава на повече от трийсет километра от Париж, но дори така, тя успява да се справи. Това е жена с чар и огромна власт, която винаги ще си остане сред приятелите ми… — Той кимна на Куртиад да отвори писмото. Прислужникът се зачете, докато вървяха към каретата.

Часът настъпи, mon cher ami. Побързайте да се върнете, за да пожънете плодовете на търпението. Все още имам приятели, чиито глави са на раменете и които помнят името ви и всичко, което направихте за Франция в миналото.

С обич,

Жермен.

Куртиад вдигна поглед от писмото с неприкрита радост. Бяха стигнали до каретата, където старият кон кротко хрупаше трева. Талейран го погали по врата и се обърна към прислужника.

— Донесе фигурите, нали? — попита тихо той.

— Ето ги — отвърна Куртиад и потупа кожената торба, метната на рамото му. — И обхода на коня на господин Бенджамин Франклин, който министър Хамилтън ви преписа.

— Можем да го задържим, защото обходът не е от значение за друг освен за нас. Само че фигурите са прекалено опасни и не можем да ги върнем във Франция. Затова исках да ги донесем тук, в тази пустош, където никой няма да ги намери. Върмонт е френско име, нали? Зелената планина. — Той посочи с бастуна си заоблените хълмове около тях. — Там горе, на върха на тези смарагдовозелени хълмове, по-близо до Всевишния. Така Той сам ще бди над тях вместо мен.

Очите му искряха, докато наблюдаваше Куртиад. Само че прислужникът отново бе станал сериозен.

— Какво има? — попита Талейран. — Не ти ли харесва идеята ми?

— Рискувахте толкова много заради тези фигури, господарю — обясни любезно той. — Те костваха живота на мнозина. Да ги оставите тук, ми се струва… — Куртиад се замисли как да изрази най-добре мислите си.

— Струва ти се, че така всичко ще е било напразно — подсказа му с горчивина Талейран.

— Моля да ме извините за дръзките думи, монсеньор… Ако госпожица Мирей беше жива, вие щяхте да обърнете целия свят, за да ги опазите, защото тя ви ги беше поверила… Нямаше да ги оставите просто така в пустошта. — Той погледна загрижено Талейран.

— Почти четири години минаха и не съм получил никакво известие — заговори с дрезгав глас Талейран. — Нямам никаква надежда, на която да разчитам. Не губех вяра… Досега. Само че Жермен е във Франция, а тя е заобиколена от информатори, които ще научат каквото трябва. Мълчанието й по този въпрос ме кара да се опасявам от най-лошото. Може би като заровя тези фигури, надеждата ми отново ще избуи.

Три часа по-късно, когато двамата мъже поставиха и последния камък върху мястото в Зелените планини, Талейран погледна Куртиад.

— Вероятно вече — каза той и прецени могилата — можем да сме сигурни, че няма да се появят отново след хиляда години.

Куртиад покриваше мястото с лози и клони от храсти. Обърна се мрачно към господаря си.

— Поне ще оцелеят.

Санкт Петербург, Русия

Ноември 1796 година

Шест месеца по-късно, в една от приемните в императорския дворец на Санкт Петербург, придворните Валериан Зубов и красивият му брат Платон, любимият на Екатерина Велика, облечени отрано в черно жалейно облекло, шушукаха, свели глави, докато се отправяха към покоите на императрицата.

— Нямаме бъдеще — прошепна Валериан, също като брат си в черен кадифен костюм, закичен с имперски отличия. — Трябва да действаме незабавно, иначе всичко е загубено!

— Не мога да замина, преди да умре — прошепна ожесточено Платон, след като се разминаха с поредната група хора. — Според теб как ще изглежда? Тя може неочаквано да се възстанови и тогава наистина всичко ще бъде загубено.

— Няма да се възстанови! — възкликна Валериан, който едва успяваше да прикрие вълнението си. — Тя има мозъчен кръвоизлив. Лекарят ми каза, че никой не се е възстановил от подобно нещо. А когато тя умре, Павел ще наследи трона.

— Той ми предложи мирно споразумение — отвърна Платон. Личеше, че се чувства несигурен. — Тази сутрин ми предложи титла и имение. Не е като Таврическия дворец, разбира се. Нещо в провинцията.

— И ти му вярваш?

— Не — призна Платон. — Но имам ли изход? И да се опитам да избягам, няма да стигна до границата…

* * *

Абатисата седеше до леглото на великата владетелка на Русия. Лицето на Екатерина бе пребледняло. Беше в безсъзнание. Абатисата държеше ръката й в своята и не откъсваше очи от прозрачната кожа, която от време на време поруменяваше, докато се опитваше да се пребори с настъпването на смъртта.