Осем

— Осмицата? — казах на глас, въпреки че все още бях погълната от мислите си. — Всичко води до осмицата. Също и спиралата на ускорението на Нютон. Ами мистичната процесия, описана в дневника — обиколката на Руса във Венеция, — тя също описваше осмица. Ами символът на вечността…

— Какъв дневник? — попита Соларин и неочаквано застана нащрек. Погледнах го неспособна да повярвам. Нима бе възможно Мини да ни е показала нещо, за което собственият й внук не знаеше?

— Мини ни го даде — отвърнах аз. — Дневникът е на френска монахиня, живяла преди двеста години. Участвала е в изваждането на шаха от абатство «Монглан». Така и не ни остана време да го дочетем. В мен е… — Понечих да го взема от сака, но Соларин скочи.

— Господи! — извика той. — Значи това е имала предвид, когато твърдеше, че ключът

е в теб. Защо не каза досега? — Той докосваше кожената подвързия на дневника.

— Имаше по-важни неща — отговорих. Отворих го на страницата, където бе описана «дългата процесия» — церемонията във Венеция. И тримата се наведохме над нея на светлината на свещта и останахме загледани в написаното. Лили се усмихна бавно и извърна към Соларин сивите си очи.

— Това са шахматни ходове, нали? — попита тя. Соларин кимна.

— Всеки ход по фигурата осем на тази схема — обясни той — съответства на символ на същото място върху плата — може би на символа, който те са виждали по време на церемонията. Ако не греша, тук е показано коя фигура къде ще се озове на дъската. Шестнайсет стъпки, всяка от които се състои от три части информация. Вероятно тъкмо трите неща, които ти предложи: какво, как и кога…

— Също като триграмите на И Дзин — подхвърлих аз. — Всяка група съдържа квантум информация.

Соларин ме наблюдаваше. След това се разсмя.

— Именно — потвърди той, протегна ръка и стисна рамото ми. — Елате, шахматистки, разбрах каква е структурата на играта. Хайде сега да свържем всичко и да открием пътя към вечността.

* * *

Цялата нощ се трудихме над загадката. Сега вече разбирах защо математиците усещат трансцендентална вълна от енергия, заливаща ги всеки път, когато открият нова формула или забележат нова закономерност в нещо, което непрекъснато е било пред погледа им. Единствено в математиката можеше да се преживее чувството на преминаване през друго измерение, което не съществува в настоящето — чувството, че пропадаш и се озоваваш насред загадка, а тя те обгръща физически.

Не съм велика математичка, но ми стана ясно какво иска да каже Питагор, когато твърди, че математиката и музиката са едно. Докато Соларин и Лили се опитваха да възстановят шахматните ходове по дъската, а аз се опитвах да разбера последователността, усетих, че чувам как формулата на «Шаха Монглан» пее. Бе като еликсир, рукнал във вените ми, който ме понасяше сред красива хармония, докато полагахме всички усилия да открием тайната на фигурите.

Не беше лесно. Както Соларин изтъкна, когато се занимаваш с формула, съставена от шейсет и четири квадрата, трийсет и две фигури и шестнайсет позиции на плата, възможните комбинации бяха много повече от общия брой звезди в известната ни Вселена. Гледайки схемата, ни се струваше, че някои от ходовете са на коня, други — на топа или офицера, но не бяхме сигурни. Всичко трябваше да се побере на шейсетте и четири полета на дъската от «Шаха Монглан».

Ставаше по-сложно, защото, макар да знаехме коя пешка и кой кон се е преместил на дадено поле, липсваше ни информацията коя фигура къде е била в самото начало на играта.

Въпреки това бях убедена, че има ключ дори за тези неща, затова продължихме да упорстваме с информацията, с която разполагахме. Белите винаги започваха първи играта и обикновено първият ход бе с пешка. Лили възропта, че едно време не е било така, но според картата първият ход трябваше да бъде направен от пешка — единствената фигура, която от самото начало можеше да се движа направо по вертикала.

Дали при ходовете се редуваха черни и бели фигури, или трябваше да предположим — както при обхода на коня, — че ще бъдат направени от една-единствена фигура, която се мести по дъската? Спряхме се на първия вариант, защото така възможностите бяха по-малко. Освен това решихме, тъй като ставаше дума за формула“, не за игра, че всяка фигура може да се мести по веднъж и всяко поле да бъде заемано по веднъж. За Соларин подобни ходове бяха безсмислени, но поне открихме последователност, която имаше прилика с бродерията на плата и скицата в дневника. Странното бе, че всичко вървеше отзад-напред — това бе огледален образ на процесията във Венеция.

На зазоряване бяхме готови със схема, която приличаше на labrys-а на Лили. Ако непреместените фигури останеха на дъската, те образуваха друга геометрична фигура във формата на осмица, но във вертикален план. Разбрахме, че сме близо.