Осем

На Александър му отне почти половин час, докато се добере до закрития обор, който заемаше цяло крило в единия край на Зимния дворец, крило, просторно като Огледалната зала във Версай. Въздухът бе пропит от миризмата на животни и оборски тор. Той мина по посипаните със слама коридори, а около него щъкаха пилета и грухтяха прасета. Румени слуги в кожуси, рубашки, препасани с бели престилки, и с дебели ботуши се обръщаха, за да погледнат младия принц, докато минаваше, и се усмихваха. Красивото му лице, къдравата кестенява коса и искрящите синьо-сиви очи им напомняха за младата царица Екатерина, баба му, когато все още яздеше петнистия си жребец по снежните улици, облечена във военна униформа.

Всички те искаха това момче да им стане цар. Онова, с което младежът дразнеше баща си — мълчаливостта и любопитството към мистичното, тайнствеността, скрита в синьо-сивите му очи, — събуждаше интереса към загадъчното, притаен в славянските им души.

Александър приближи коняря, за да нареди да оседлаят коня му, качи се и пое. Слугите и общите работници останаха да гледат след него. Те винаги наблюдаваха какво става. Знаеха, че времето наближава. Той бе избраният, рождението му бе предречено още по времето на Петър Велики. Мълчаливият тайнствен Александър бе предопределен не просто да ги води, а да поеме напред с тях — напред към мрака. Той щеше да се превърне в душата на Русия.

* * *

Александър открай време се чувстваше неловко сред прислугата и селяните. Имаше чувството, че гледат на него като на светец и очакват да се държи като такъв.

Това също бе опасно. Павел ревниво пазеше трона, към който се стремеше толкова отдавна. Сега не можеше да се насити на мечтаната власт, използваше я и я въртеше в ръцете си като любовница, която човек отчаяно желае, ала не успява да контролира.

Александър пресече Нева, мина през градските пазари и едва когато излезе в полето, пусна коня да препуска в галоп.

Язди часове наред през гората, сякаш нямаше цел и посока. Жълтите листа се бяха посипали като купчини жълъдови шапки по земята. Най-сетне излезе на тиха горска поляна, където плетеница от черни клони и мокри паяжини от златни листа скриваха стара дървена колиба. Скочи от коня с лекота и поведе напред запотеното животно.

Държеше леко юздите, докато вървеше по мокрия килим от листа. Слабото му атлетично тяло, черното военно палто с висока яка под брадичката, впитите бели бричове и лъснатите черни ботуши му придаваха вид на обикновен войник, който се разхожда из гората. От клоните над него се посипаха капки. Той ги избърса от еполетите и извади меча, докосна го небрежно, сякаш за да опита дали е достатъчно остър. Погледна към колибата, а след това и към двата коня, които пасяха наблизо.

Александър огледа притихналата гора. Наблизо се обади кукувица, а след това се възцари тишина. Чуваше се единствено шепотът на капките, които се стичаха от дърветата. Той пусна юздите на коня и пристъпи към колибата.

Побутна вратата и тя се открехна със скърцане. Очите му още не бяха свикнали със сумрака вътре, ала той усети мириса на голия дървен под и на лоена свещ, угасена наскоро. Стори му се, че чу нещо да шава в мрака. Сърцето му заблъска.

— Там ли сте? — прошепна Александър към тишината. След това забеляза искрите и мириса на подпалена слама, с която някой запали свещта. Блясъкът й освети красиво овално лице, ореол от червена коса с цвят на мед и лъскави зелени очи, които го наблюдаваха очаквателно.

— Успяхте ли? — попита Мирей толкова тихо, че той се напрегна, за да я чуе.

— Да. В затвора „Ропша“ е — промълви в отговор Александър, макар от много километри да не бе мярвал жива душа. — Ще ви отведа. Има и още. У него е една от фигурите, точно както се страхувахте.

— Ами останалите? — попита тихо Мирей. Зелените й очи не се откъсваха от него.

— Не можех да науча нищо повече, без да събудя подозренията му. Беше истинско чудо, че ми каза и това. А да, още нещо — френското нашествие в Египет може да се окаже доста повече, отколкото предполагаме, вероятно служи за прикритие. Генерал Бонапарт е повел много учени.

— Учени ли? — попита тихо Мирей и се приведе напред на стола.

— Математици, физици, химици — обясни Александър. Мирей погледна през рамо към тъмния ъгъл на колибата.

От мрака се появи високата слаба фигура на мъж с ястребов профил, целият в черно. Държеше за ръка момченце на около пет, което се усмихна мило на Александър. Принцът също му се усмихна.

— Чу ли? — попита Мирей Шахин. Той кимна мълчаливо. — Наполеон е в Египет, ала не по моя молба. Какво прави там? Колко е научил? Искам да се върне във Франция. Ако тръгнеш веднага, колко време ще ти отнеме, за да стигнеш при него?

— Той може да е в Александрия, може да е и в Кайро — отвърна Шахин. — Ако мина през Турската империя, ще стигна при него за две луни. Трябва да взема Ал-Калим с мен — отоманците ще видят, че той е Пророкът, Porte ще ми позволи да премина и ще ме отведат при сина на Летиция Бонапарт.

Александър слушаше разговора с удивление.