Осем

Вдигнахме подпухналите си очи. Приятелството ни бе потушило амбициите на всеки един от нас. Лили избухна в смях и се претърколи на пода, а Кариока скочи на корема й. Соларин се хвърли към мен като луд, грабна ме и ме завъртя. Слънцето изгряваше и морето се превръщаше в кървавочервено петно, а небето — в перленорозово.

— Сега единственото, което трябва да направим, е да намерим дъската и останалите фигури — казах му аз с мрачна усмивка. — Нищо работа, сигурна съм.

— Знаем, че още девет са в Ню Йорк — изтъкна той и ми се усмихна с изражение, което подсказваше, че има още нещо наум освен шах. — Трябва да ги погледнем, какво ще кажеш?

— Дадено, капитане — обади се Лили. — Да се заемаме с нока89 и утлегара. Предлагам да вдигаме платна.

— Тогава пълен напред — съгласи се доволно Соларин.

— Дано великата богиня Кар ни изпрати попътен вятър — казах аз.

— Да яхнем вълните! — извика въодушевена Лили.

Тайната

Нютон не беше първият от Века на разума90

.

Той бе последният магьосник, последният вавилонец, последният шумер… защото възприемаше Вселената и всичко, което ни заобикаля, като гатанка, като тайна, която можеше да бъде разгадана с помощта на чистата мисъл, приложена към доказателствата, към мистичните следи, оставени от Господ по цял свят, за да ни насочат към търсенето на философско съкровище под формата на езотерично братство…

За него Вселената бе криптограма, създадена от Всевишния — също както той самият се бе потопил в откриването на принципите на висшата математика в дадена криптограма по време на сътрудничеството си с Лайбниц91. Според него тайната щеше да се разкрие на посветените посредством чистата мисъл, посредством концентрация на ума.

Джон Мейнард Кейнс92

Накрая се върнахме отново към научните теории на древните питагорейци, от които водят началото си и математиката, и математическата физика. За него… числата съответстват на периодичността на музикалните ноти… И ето че сега през двайсети век физиците се заемат с въпроса за периодичността на атомите.

Алфред Норт Уайтхед

93

Цифрите водят към истината.

Платон

Санкт Петербург, Русия

Октомври 1798 година

ПАВЕЛ I, ЦАР НА ВСИЧКИ РУСНАЦИ, крачеше в покоите си и при всяка стъпка замахваше с камшика за езда, за да перне бричовете на тъмнозелената си военна униформа. Гордееше се с тези униформи от груб плат, ушити по модел на дрехите на войската на Фридрих Велики от Прусия. Павел избърса прашинка от ревера на вталеното сако и вдигна очи към сина си Александър, застанал мирно в другия край на стаята.

Павел бе много разочарован от сина си. Бледо момче, с поетична натура, толкова сладникав на вид, че го намираха за красив, а зад синьо-сивите очи, наследени от баба му, се таеше нещо мистично и празно. Жалко че не бе наследил ума й. Липсваха му всички качества на водач.

От една страна, това е истински късмет, каза си Павел. Двайсет и една годишният младеж нямаше никакво желание да се възкачи на трона, който Екатерина възнамеряваше да му предаде, и бе заявил открито желанието си да абдикира, ако му бъде поверена подобна отговорност. Твърдеше, че предпочита да води тихия, спокоен живот на писател — да си живее необезпокояван някъде по Дунава, вместо да се намесва в привлекателния, но опасен дворцов живот в Петербург, където баща му нареди да остане.

И ето че сега, докато Александър зяпаше през прозореца към есенната градина, празният му поглед издаваше, че в главата му се роят само празни мечти. Истината бе, че мислите му съвсем не бяха празни. Под копринените къдрици се таеше много по-сложен и изобретателен ум, отколкото Павел допускаше. Проблемът, който обмисляше в момента, бе как да повдигне един въпрос, без да събуди подозренията на баща си — въпрос, който никой не смееше да постави в двора на Павел след смъртта на Екатерина преди две години. Ставаше въпрос за абатисата на „Монглан“.