Осемте удара на часовника

Виждаше като в магически фенер чудотворните дела, които беше извършил, спасените хора, успокоените страдания, наказаните престъпници и установения ред, навсякъде, дето той се бе появил и се бе проявила непоколебимата му воля. Предприемеше ли нещо, винаги го довеждаше докрай. Всяка цел, към която се стремеше, сякаш бе предварително постигната. И всичко това този човек извършваше без особени усилия; със спокойствието на вълшебник, който познава добре своята мощ и знае, че нищо не е в състояние да му се противопостави.

Какво можеше да направи тя срещу него? Ако той поиска да я подчини, нима не знаеше как да постъпи? Тази авантюра не беше ли за него дори по-лесна от всяка друга? Дори ако реши да избяга, имаше ли място някъде в света, където да се скрие и да бъде сигурна, че няма да я открие? Нима той не говореше със самоувереност за всяка развръзка, дори и за тази, още от първите им срещи. Не беше ли сигурен още тогава в крайния резултат?

Въпреки всичко тя вее още търсеше оръжие и убежище. Казваше си, че макар и да бе изпълнил осемте й условия и бе намерил и й предал и кораловата тока, преди часовникът да отброи уречения час, според условието всичко това трябваше да завърши с биенето на часовника от замъка Аленгър. Договорът им бе категоричен. Тогава Ренин, гледайки треперещите й устни, беше казал: „Това старо медно махало ще се залюлее и когато на уговорената дата отбие отново осем пъти, тогава…“

Тя вдигна глава, но Ренин дори не помръдна. Сериозен и търпелив, той сякаш само чакаше.

Тя бе готова да проговори и дори бе подготвила и изреченията си:

— Знаете ли… нашият договор предполага ударите да бъдат отброени от часовника от Аленгър. Всички други условия наистина са изпълнени, но не и това. А в такъв случай значи имам право да не изпълнявам обещание, което и тъй и тъй не съм поела, но което иначе се разбираше от само себе си… И значи вече съм съвсем свободна… като доблестна контрагентка… и пр… и пр…

Но тя не успя да проговори. Точно в този момент зад гърба й се чу едва доловимо тракане, подобно на това, което се чува, когато някой часовник ще започне да бие.

Отекна първият удар, после вторият, третият…

Ортанз онемя. Беше познала тембъра на стария часовник от Аленгър. Същият, който преди три месеца по толкова неочакван начин бе нарушил тишината на изоставения замък.

Започна да брои. Часовникът отби осем пъти.

— Ах — промълви отмаляла тя, скривайки лице в ръцете си… — часовникът… този часовник… е оттам… познавам гласа му.

Тя не каза нищо повече. Почувства, че Ренин я гледа и този негов поглед й отнемаше всичките сили. Не можеше да му окаже съпротива, понеже вече не желаеше да се съпротивлява. Всички предвидени авантюри бяха привършени освен една, в очакването на която спомените от всички други избледняваха — най-вълнуващата и най-желаната. И тя се подчини с радост на повелята на съдбата, щастлива от всичко, което щеше да се случи. Защото бе влюбена. Неволно се усмихна, усещайки как радостта й се възвръща, как изпълва живота й от мига, в който нейният любим й бе поднесъл кораловата тока. Дали наистина не беше вълшебна?

Гласът на часовника отекна отново.

Ортанз погледна Ренин. Още няколко секунди остана неподвижна, онемяла, притихнала като птичка с отрязани криле, която не може да отлети, но когато часовникът отброи последния удар, тя се отпусна върху гърдите му и блажено усмихната му подаде устните си…