Остров Тамбукту

„Остров Тамбукту се намира в Индийския океан приблизително на 84 градуса източна дължина и 7 градуса южна ширина. Населен е с мирни жители от племето занго, твърде недоверчиви към белите, но гостоприемни, ако белите спечелят тяхното доверие. Магелановите моряци на път от Молукските острови за Испания пуснали котва в единствения залив на острова, осеян с рифове и надводни скали, и прекарали там две седмици. Моряците толкова били възхитени от красотите и плодородието на острова, че десет души от тях пожелали да останат там завинаги. Тяхната съдба не е известна. Според разказите на Магелановите моряци, които се завърнаха в Испания, жителите на остров Тамбукту били диваци, прости и наивни. Те добре се отнесли с тях, позволили им да си вземат вода и продукти, изобщо били много гостоприемни, но се страхували от моряците и ги смятали за опасни хора, дошли от Луната. Между тях имало доста хубави хора с едри, стройни тела, с тъмношоколадова кожа и с черни коси. Мъжете и жените се обличали много скромно — няколко листа, прикачени на тесен пояс от лико, и нищо друго…“ — На това място капитанът се закашля и млъкна.

— Романтика! — каза мистър Смит с омекнал глас.

— Книгата е строго научна, сър — Възрази Стерн. — Авторът е съвременник на Магелан. Описанието на остров Тамбукту е направено според разказите на Магелановите моряци и затова е достоверно. Нещо повече — остров Тамбукту е бил известен и на Байрон. Байрон казва, че предпочита една разходка до Тамбукту, отколкото две победи при Ватерло. Прочетете „Дон Жуан“, за да се уверите.

— Хайде, хайде, не се шегувайте! — усмихна се мистър Смит. Той беше победен.

— Пък и да не съществува такъв остров — продължи капитанът, — ние ще спечелим, ако успеем да избегнем урагана.

— Прави каквото знаеш — махна с ръка плантаторът.

Излязохме на палубата. Яхтата държеше курс право към юг. Малките облачета на хоризонта заплашително бързо нарастваха и сменяха цвета си: бял, виолетов, оловносив… Полъхна слаб ветрец и отмина като тежка въздишка. Платната за миг се изпънаха и пак увиснаха като крила на ранена птица. Задушаваща горещина трептеше в простора.

— Ще вали дъжд — казах на капитана, който се взираше в оловносивите облаци.

— Дъжд ли? След един-два часа стихията ще се развихри и ще се разфучи като бясна, небето ще се отвори и дъждът ще се излее като водопад. Но дъждът не е страшен. Ураганът, сър! Той ще дигне такива вълни, каквито ти никога не си виждал. Тежко и горко тогава и на яхтата, и на нас…

И наистина след около един час слънцето потъна зад облаците, които покриха цялото небе. Всичко наоколо потъмня. Водата стана черна. Светкавица разсече мрака и океанът блесна за миг, но гръм не се чу. Заплашителна тишина тежеше наоколо. Това беше затишие пред буря. Ясно почнах да дочувам нейния далечен тътнеж, сякаш някъде пред нас се бореха страшни стихии. Още един полъх като въздишка, сякаш изтръгната от гърдите на океана, наду платната и разхлади потното ми чело. Яхтата се залюшка отначало леко, след това все по-силно и по-силно…

— Първият предвестник — каза капитанът и като се обърна към Джони, малкия юнга, заповяда му да се изкачи на високата мачта и да види дали тъмното кълбо на хоризонта не е дим от кораб.

Едва тогава забелязах пред нас една тъмна кълбовидна маса, която приличаше на пушек. „Дано е кораб“ — мина през ума ми. Но гласът на Джони ме разочарова.

— Облак! — провикна се той.

Вдигнах глава и изтръпнах: Джони беше се изправил на върха на високата мачта и се люшкаше заедно с нея напред и назад като махало на часовник с десетметрова амплитуда. Вълните бяха вече много високи и яхтата ту се издигаше нагоре, ту отново потъваше в бездната, която се отваряше под нея. Джони летеше като птица във въздуха, описвайки широка дъга, а дълбоко под него вълните се пенеха и бушуваха, готови да го погълнат.

— Слизай! — извика му капитанът.

Джони бързо слезе от мачтата и дойде при нас. Той беше бледен като смъртник.

— Новак си още, но ще свикнеш — обърна се към него капитанът и го потупа по рамото.

Очите на Джони светнаха — похвалата за неговата смела и рискована постъпка го зарадва…

IV

Внезапният пристъп на вятъра ме блъсна със страшна сила и аз политнах с разперени ръце. Яхтата се издигна високо, изскърца и стремително полетя надолу, сякаш потъна в бездна. След миг се чу заглушителен трясък — носът й се удари във водата и се скри под гребена на вълната, която заканително бучеше и се пенеше пред нас. Но само след минута острата гръд на кораба отново се показа над вълната, разсече я на две и я отхвърли настрани.

— Започва! — извика капитанът и заповяда на юнгата и на помощник готвача да свалят платната.

Заповедите му бяха къси и непонятни: „Щурмовият трисел!“, „Кливера!“, „Грота!“ — това бяха названия на различните платна, които Джони и помощник готвачът бързо свиваха едно по едно и ги привързваха здраво за мачтите.