Остров Тамбукту

В тоя миг се чу страшен трясък. Силен удар разтърси яхтата, тя подскочи и падна на нещо твърдо. Вратата на капитанската кабинка се отвори шумно, а самата кабинка се откърти от палубата и ни отнесе във вълните… Всичко стана така неочаквано и бързо, че докато стигне до съзнанието ми, аз вече бях потънал дълбоко във водата. Тишината и спокойствието, които царуваха тук, ме изплашиха повече от самото корабокрушение. До мен не достигаше нито воят на бурята, нито трясъкът на яхтата, сякаш те бяха погребани в дълбините заедно с мене. „Това е смъртта“ — тази беше първата мисъл, която блесна като мълния в съзнанието ми. Но аз бях жив. Дори и когато мислех за смъртта, желанието ми да живея се пробуди с най-голяма сила и в следващия миг аз вече правех отчаяни усилия да изскоча над водата. Ръцете и краката ми бяха свободни. Заплувах с всички сили към повърхността, но бездната сякаш нямаше край. Започнах да се задушавам. Ако съзнанието ми не беше толкова будно и инстинктът за живот толкова силен, бих се поддал на изкушението да отворя устата си, за да си поема въздух — и тогава всичко щеше да се свърши. Но аз удвоих усилията си и успях да изплувам. Тъкмо подадох глава над водата, нова вълна връхлетя върху мен и пак ме заля, но аз бях поел вече въздух и това ме спаси. Направих свръхчовешки усилия — и ето ме пак на повърхността. Сега вече не се оставях да бъда тласнат в дълбочините: когато вълните прииждаха, аз се потопявах под водата и те минаваха над мен. Една след друга те връхлитаха със страшна сила, но не успяваха да победят моята хитрост.

Това беше упорита, отчаяна борба със смъртта. Тя ме дебнеше от всички страни, беше скрита във всяка вълна, беснееше над мене в стихийната буря и под мене в дълбините, но нито веднъж не помислих да се предам. Няма нищо по-силно от човек, който се бори за живота си. Той може да гладува седмици, да понася студ и жега, страшни физически страдания и пак да победи. Волята за живот е голяма сила!

След полунощ бурята утихна, проливният дъжд престана, небето се проясни. Показа се и първият блясък на зората. Огледах се наоколо. Стори ми се, че в далечината се синее някакво възвишение. Земя! Земя! Не исках да вярвам на очите си, защото ми бяха известни миражите в пустинята. Когато пътешественик умира от жажда сред пясъците, той вижда в бълнуването си оазиси с палмови горички и извори с бистра вода. Естествено беше аз да виждам земя. Пак се вгледах в синкавия мираж: той не само че не беше изчезнал, но сякаш бе се приближил към мене. Стори ми се дори, че чувам човешки гласове и кучешки лай. Но какво е това? Скала! Само на петнадесет метра от мен! Ето и втора! И трета! Светлината на деня постепенно угаси звездите и в утринната дрезгавина ясно видях висок бряг, покрит с гъста растителност. „Спасен!“ — помислих си аз и с последни сили заплувах към най-близката скала.

Първите слънчеви лъчи затрептяха над океана. Брегът се очерта съвсем близо, покрит с гори и прорязан от долини, сякаш самият той плаваше към мене. Стигнах до скалата. Тук ме чакаше нова изненада. От капитанската кабинка, която се беше откъртила от яхтата, беше оцеляла една стена и сега тя се люшкаше над вълните, а капитан Стерн се беше хванал за нея и ми махаше с ръка.

— Сам ли сте? — беше първата му дума. — Жалко, само двама се спасихме. Ако не беше моята наблюдателница и закрилница от ветровете, досега сто пъти щях да ида на дъното. Да, остарял съм за такава борба… Хайде, хванете се за тази скоба и си починете.

Дъсчената стена от капитанската кабина плаваше като сал над водата. Отпуснах се на нея и изведнъж почувствувах смъртна умора. Няколко дъски, откъртени от яхтата, плаваха около нас, но от самата яхта нямаше никаква следа. Тя беше потънала заедно с всички работници на мистър Смит, а заедно с тях беше загинал и самият плантатор. Пред водната стихия всички са равни.

Слънцето напече, из въздуха затрептя тропическа жега. Вятърът очисти облаците, небето се проясни, вълните утихнаха. Сега океанът не беше страшен и приличаше на грамадно синьо стъкло, по което трептяха бляскави изумруди. Щом си починах, оставих капитана и заплувах към скалата. Исках час по-скоро да стъпя на твърда земя. Капитанът, който не обичаше сушата, ме последва. И на тази малка скала ни очакваше още една изненада: Уйлям Грей, готвачът на мистър Смит, беше тук! Легнал по гръб, той спеше като мъртъв. Стерн го събуди. Като ни видя, Грей горчиво заплака.

— О! — възкликна той и отново заспа непробудно. Аз се понаместих върху топлата скала, сложих ръката си под главата и също заспах. Когато се събудих от силния пек на слънцето, Грей още спеше, а капитанът беше седнал върху сивия гранит и замислено разглеждаше близкия бряг.

— Ужасно ми се пуши — промълви той с отпаднал глас.

— Предпочитам няколко банана, сър — обади се Грей и като се обърна на другата си страна, отново захърка.

Островът беше покрит с гъста зеленина. В далечината се очертаваха сини планини, безброй водопади блестяха на слънцето като сребърни реки.

Капитанът пръв се хвърли във водата и заплува към брега.