Остров Тамбукту

Капитанът млъкна и се отпусна на седалището. Попитах го за Джони и за помощник-готвача. Нима са останали на палубата? Не, те влезли в трюма при работниците. Значи, успели да се спасят.

— А как ли се чувствува мистър Смит?

— Не зная — мрачно каза капитанът. — Сигурно чете описанието за остров Тамбукту, а може би и „Дон Жуан“, но не вярвам. — После, като удари с юмрук по стената на кабинката, гневно извика: — Подлец! Как можа да заключи вратата! Това не е човек, сър! Не, не, това само той може да го направи!

— Но защо я е заключил? — попитах аз.

— Защо ли? За да не влезе вода, когато някой отвори вратата. Да не му намокри килимите! — Една вълна удари силно кабинката и тя се затресе. Капитанът погледна през слюденото прозорче и пак се сви на мястото си. — Ех, то се е видяло, че тук ще прекараме нощта. Все едно… може никога да не се събудим…

— Сигурен ли сте, че яхтата няма да издържи? — трепнах аз.

— В нищо не съм сигурен. Все пак яхтата е здрава, с железен драфт. (дъното на кораб.) Мистър Смит обича живота и не е пожалил парите си за нея.

Настъпи нощ. Слюденото прозорче потъмня, сякаш някой го намаза с туш. Бурята бучеше с още по-страшна сила. Вълните като разярени зверове налитаха върху яхтата. Капитанът се облегна до стената и затвори очи.

— Ще спите ли? — попитах го аз.

— Ще се опитам. Ако почнем да потъваме, събудете ме.

— А вашият дълг? Капитанът не бива да оставя кораба си на произвола на вълните!

— Бъдете спокойни, ще изпълня дълга си докрай. Питер отлично се справя с кормилото, а аз трябва да подремна малко, за да събера сили. Тежат ми годините, млади момко, лесно се уморявам. Съветвам и вас да поспите. Легнете в ъгъла и подремнете. Това е полезно, ще ви ободри.

Седнах на пода и се облегнах на дървената стена. Палубата под нас се тресеше. Не можех да заспя, но чувствувах, че умореното ми тяло си почиваше. Тревогата няма да ми помогне, разсъждавах аз. Щом капитанът нищо не може да направи, какво мога да сторя аз? Жалко, че не можах да вляза в столовата. Бих се чувствувал много по-добре в леглото си или върху някое канапе в салона. Сега мистър Смит навярно пие уиски и пуши — все пак това е по-приятно, отколкото да гълташ солената морска вода. А може би мисли за жена си и за децата си? Ако загине, те ще наследят богатството му, над което е треперал през целия си живот. Смъртта му ще ги натъжи, но щом се обърне ключът в касата, скръбта бързо ще се стопи. Звънът на златото е оная музика, която разсейва мъката на богатите хора.

Капитанът не можа да заспи. И наистина, как ще заспи, когато под него е самият ад? Той ме запита дали вярвам в задгробния живот. По дяволите! Не ми е до шеги сега!

— Какво е смъртта? — разсъждаваше гласно той. — И какво остава от човека след нея? Споменът за неговите дела? Добре, но какви са моите дела? Нито добри, нито лоши. Как мислите, има ли задгробен живот?

— Стига — извиках аз сърдито. — Изглежда, че смъртта най-напред взема ума на някои хора, преди да им вземе живота.

Капитанът не се обиди.

— На вас е лесно — продължи той от своя ъгъл. — Вие не вярвате и затова не желаете да мислите има ли, или няма задгробен живот. А аз съм друго. Аз се съмнявам. Съмнявам се и в това, в което вярвам, и в това, в което не вярвам. Но най-лошото е, че нямам тютюн. Без тютюн ставам философ. Като си помисля само как мистър Смит сега пуши пурата си и пие уиски, просто полудявам. Мръсник! Да бих могъл да изляза на палубата, бих счупил вратата на кубрика! — Той кипеше от възмущение. После, като се поуспокои, продължи: — Докога ще трае това мъчение? Бурята се засилва. Може да продължи цяла нощ. И нито грам тютюн! Представяте ли си какво значи това за един пушач? Мъка, голяма мъка! Защо мълчите?