Остров Тамбукту

Жената на Гахар беше стара, изтощена, с набръчкано лице, изкривено от болки. Тя лежеше на нара, свита на кълбо, и стенеше тихо, със стиснати зъби, като притискаше корема си с две ръце. Щом влязох в колибата, жените се разстъпиха и ми направиха път. Приближих се до болната, взех ръката й, напипах пулса — той едва се усещаше. След няколко часа болната щеше да умре. Никакъв лекар и никакви заклинания не биха могли да я спасят. Безполезно беше и моето лекарство, но аз не можех да кажа истината. Гахар и жените следяха всяко мое движение и чакаха със затаен дъх да видят как белият човек от луната ще прогони смъртта от тялото на умиращата жена. Уви! Никаква земна сила не би могла да направи такова чудо. Все пак аз трябваше да се опитам да помогна на болната или поне да си дам вид, че ще й помогна. Да кажа, че болестта е неизлечима, това би значило да се компрометирам като лапао, лечител на всички болести. Нито един лекар на мое място не би направил това. Лекарите нямат право да казват на болния, че болестта му е неизлечима, дори и когато напълно са убедени, че болният ще умре.

Отново напипах пулса на болната, погледнах ръчния си часовник и започнах да броя секундите. В колибата стана много тихо. Дори болната замлъкна в напрегнатото очакване.

— Късно си ме повикал, Гахар — обърнах се аз към стария си приятел, който стоеше зад гърба ми и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. — Ако беше ме повикал снощи, щях да дам нанай-кобрай на болната и тя щеше да оздравее. Сега е късно, много късно…

— Не е късно, тя още е жива — настояваше Гахар. — Дай й по-скоро нанай-кобрай, по-скоро!

— Ще й дам, Гахар, но ти казвам, че е късно. Извадих от чантата си шишенцето с рициновото масло, напълних една супена лъжица и я поднесох към устата на болната. Тя ме изгледа с широко отворени очи и аз видях в угасналия й поглед сянката на смъртта. Лъжицата потрепера в ръката ми.

— Отвори си устата! — тихо казах аз.

— Не, не! Не искам! — отрицателно поклати глава болната.

Всички почнаха да я уговарят, но тя въртеше глава и скимтеше като малко кученце. Гахар се помъчи насила да отвори устата й, но жените го задърпаха и го отстраниха. Повторно поднесох лъжицата до устата на болната, но тя пак завъртя глава, отблъсна ръката ми и лекарството се разля.

Взех си чантата и излязох от колибата. Тук беше влязла смъртта и моето присъствие беше излишно.

II

Към обяд от махалата, в която живееше Гахар, се чуха оглушителните звуци на бурума. Обадиха се и други буруми от съседните махали. Отидох да видя какво се е случило. На мегдана заварих цяла тълпа мъже и жени. Лицата на всички бяха намазани с черна боя. Мъжете бяха въоръжени с копия и стрели. Между тях беше и Гахар. И той държеше копие в ръката си, но за разлика от другите мъже, които стояха на едно място мрачни и мълчаливи, той силно викаше: „Карам! Карам!“ (Война! Война!) — и тичаше от единия до другия край на малкия мегдан, като правеше войнствени хватки с копието, сякаш искаше да намуши някого. С тия хватки и с виковете „Война! Война!“ той изразяваше мъката си и своята готовност да отмъсти на враговете, които са направили магия на жена му. От колибата се разнесоха силни писъци. Надзърнах през отворената врата и видях жената на Гахар, изпъната на земята върху стара рогозка. Тя беше умряла. Десетина жени около нея плачеха и нареждаха…

Щом ме видя, Гахар дойде при мене и с плачлив глас почна да се вайка:

— Ох, Андо! Тя умря, Андо! Тя не пи от твоето лекарство и умря!…

Мълчах смутен. Безсмислено беше да го уверявам, че и моето лекарство не би предотвратило смъртта.

— Тя умря, умря! — отчаяно повтаряше Гахар. — Тя легна и няма да стане вече! Ох, няма да стане!… Тя лежи и не чува моя плач. Ох, не чува моя плач! … Тя спи и няма да се събуди. Ох, няма да се събуди! … Тя ме остави и няма да се върне при мен. Ох, няма да се върне! … Моята колиба ще опустее, Андо! Ох, ще опустее!…

Той почна да скубе косата си и да се бие с юмруци по главата, но другите го хванаха за ръцете и той притихна. Но след малко отново почна да тича и да размахва дългото си копие срещу невидимия враг, който беше причинил смъртта на жена му.

Отидох под сянката на една палма и наблюдавах Гахар. Не се съмнявах в скръбта му, но ми се струваше, че това тичане нагоре-надолу, размахването на копието и заканите към невидимия враг не бяха нищо друго освен един обичай.

При мен дойде Зинга. И тя беше намазала лицето си с черна боя до такава степен, че не можах да я позная веднага. На шията й, както и по ръцете, нямаше никакви украшения. Тя беше в траур. Починалата й се падаше роднина — Гахар бе брат на Боамбо.

— О, Андо! — тихо прошепна тя. — Жената на чичо Гахар нямаше да умре, ако беше изпила твоето лекарство.

— Откъде знаеш?