Остров Тамбукту

— Всички тъй казват — отговори Зинга. И ми разказа една история, която чувах за пръв път. Жената на Гахар била от племето бома. Преди много години, когато била младо момиче, Гахар я откраднал и тя станала негова жена. Племето бома решило да си отмъсти. То нападнало племето занго, но било отблъснато. По-късно жената на Гахар сама се отказала от своето племе и станала дъщеря на племето занго. Племето бома я прокълнало и търсело начин да й отмъсти. И ето сега (след четиридесет години!) то си отмъстило. Преди няколко дена жената на Гахар забравила своя чувал в градината. Чувалът изчезнал. Някой от племето бома го откраднал и техният жрец го изгорил, като изрекъл заклинателните думи. Жената на Гахар се разболяла. Снощи Гахар искал да ме повика да дам лекарство на болната, но тя му казала: „Не ходи при белия човек. Иди най-напред при Арики. Каквото каже той, това ще направим.“ И Гахар отишъл при Арики. Първожрецът го наругал и му заявил, че жена му ще умре от моето лекарство по-скоро, отколкото от магията на племето бома. И обещал да развали магията на враговете и да излекува болната. Това било снощи. През нощта положението на болната се влошило. Сутринта Гахар решил да ме извика без съгласието на жена си, но тя вярвала на Арики и отказала да изпие моето лекарство…

Едва сега разбрах какво щеше да стане, ако жената на Гахар беше изпила рициновото масло. Все едно, тя щеше да умре и тогава хората щяха да кажат: „Прав е Арики. Жената на Гахар пи от лекарството на белия човек и умря.“ А сега казваха обратното: „Ако беше изпила лекарството на белия човек, щеше да оздравее.“ Без да иска, Арики беше ме избавил от излишни неприятности.

— А къде е сега Арики? — попитах аз девойката. — Няма ли да дойде на погребението?

— Няма да дойде — отвърна Зинга. — Той каза, че Дао не пожелал да спаси жената на Гахар, защото била грешница. И не иска да дойде на погребението.

„На Арики му е лесно — помислих си аз. — Когато е натясно, той извиква на помощ своя идол. Но-с какво-бих се оправдал аз, който не вярвам в идоли?“

През това време Гахар продължаваше да тича от единия до другия край на мегдана и да размахва копието си. Писъците в колибата неочаквано притихнаха като по даден знак. Погледнах през вратата и видях как трима мъже, роднини на Гахар, поставиха покойницата в седнало положение, увиха я в рогозката, на която беше умряла, и я стегнаха с лиани. Само главата й се подаваше над вързопа, но жените и нея покриха с един чувал. След това мъжете отново увиха вързопа с грамадни бананови листа и още веднъж го омотаха с жилави лиани. Като го затегнаха здраво, те окачиха вързопа с покойницата на една греда по средата на колибата и накладоха под него огън. След това всички излязоха.

Погребалната процесия завърши. Всички си отидоха по домовете, само Гахар остана в колибата да подклажда огъня…

Тръгнахме със Зинга към моята колиба.

— Защо накладоха огън под покойницата? — попитах я аз.

— За да изгонят от нея злите духове — беше отговорът.

— Колко време ще продължи това?

— Седем слънца.

— Седем слънца, това значи седем дена.

Зинга ми каза, че след седем дена и седем нощи Гахар ще отнесе вързопа в гората, при колибата на вечния огън, и ще го окачи на „дървото на смъртта“. А като минат още на седем места по седем слънца, Гахар ще изгори вързопа с покойницата на голяма клада пред колибата на вечния огън и ще развее праха по вятъра. На тази церемония ще присъствува цялото село. Докато трае изгарянето на трупа, Арики ще играе „танца на смъртта“. „Тази роля положително му подхожда“ — помислих си аз.

След седем дена отидох при колибата на вечния огън. Вързопът висеше на едно дърво. Това беше анчар — „дърво на смъртта“, както го наричаха туземците.

И аз си спомних стихотворението на Пушкин:

В пустиня суха, в пек и зной,в пръстта, от жажда разтопена,анчар, самотен часовой,стои сам в цялата вселена.Природата във ден на гнявсред степите го бе родила

и корен, и зеленинас отрова страшна напоила.Край него птица не хвърчи,ни идва тигър: само вятъркрай смъртното дърво ечии смъртен хуква по земята.И ако облак изведнъжоблей листата му заспали,

от клоните отровен дъждсе стича в пясъка запален.

По-нататък поетът разказва как един владетел изпратил роба си да му донесе отрова от анчар, за да порази „с гибел черна“ враговете, и робът наистина донесъл сок от смъртоносното дърво:

Донесе и припадна, слаб,пред шатрата във порив сетен.И мъртъв зърна своя рабнепобедимият владетел.14