Остров Тамбукту

— Значи, и твоята страна е хубава?

— Много е хубава, Гахар.

— А защо дойде при нас?

Ето един въпрос, на който мъчно можех да отговоря. Мъчно, защото Гахар не би ме разбрал. Все пак аз му обясних защо съм избягал от своята страна и как съм попаднал на техния остров. Той ме гледаше право в очите и кимаше с глава. А когато свърших, каза:

— Разбрах, всичко разбрах. Ти си нарушил обичая на вашето племе и то те е прогонило. И у нас има такива обичаи. Когато някой се провини тежко, племето го изгонва и никой не му дава подслон. Виновникът се скита сам из горите, храни се с диви плодове и ако си направи някъде колиба, хората я събарят, щом я открият.

Обясних му, че не аз, а други хора са нарушили обичая на нашето племе, но те излезли по-силни от нас и затова аз съм прогоненият, а не те. Гахар не можеше да проумее това, пък и аз нямах никаква възможност да му обясня борбата на народа в моята родина, защото в езика на племето не съществуваха думи като „фашизъм“ и „класова борба“. Тогава Гахар каза:

— А слабият пакеги с бялата коса разправя, че сте дошли от Луната…

И по-рано бях забелязал, че туземците не можеха да изговарят правилно имената на Смит и Стерн. На Смит казваха ту Шамит ту Симит, а най-често „слабия пакеги с бялата коса“, докато на Стерн казваха „пълния пакеги с бялата коса“. Само моето име изговаряха лесно — след като от Антон станах Андо, то приличаше на техните имена.

— Кой лъже? — отново ме попита Гахар. — Слабият пакеги с бялата коса или ти?

— А ти как мислиш, Гахар? — на свой ред го попитах. — Погледни ме в очите и кажи.

Той наистина ме погледна и рече:

— Шамит лъже. Шамит не е добър човек. Шамит дава на Арики малоу. Арики пие малоу и заспива. Всеки ден, всяка вечер…

Малоу — така наричаше Гахар коняка на Смит.

И капитанът беше ми казал веднъж, че Смит често черпел първожреца с коняк. Самият Смит изпивал по една-две чашки, а първожрецът не знаел мярка, пиел много, пеел песни и играел, след това падал в безсъзнание и цяла нощ хъркал като заклан.

Аз не бях против пиянството на първожреца. Какво ми вреди? Алкохолът ще го направи безволев, ще разсипе стария му организъм, а може и съвсем да го погуби. Толкова по-добре! Племето ще се отърве от един опасен човек. Но целта на Смит беше друга. Той просто искаше да спечели приятелството на първожреца и не жалеше коняка. Аз дори подозирах, че Смит крои някакви планове и иска да ги постигне чрез първожреца. Но дали ще се задоволи само с него? Няма ли да почне да черпи и другите туземци, за да ги спечели на своя страна? „Не, това няма да се случи“ — помислих си аз. — Смит едва ли има толкова много коняк, та да устройва оргии. Пък и не е толкова глупав да не знае, че приятелството на Арики струва повече от приятелството на десетина други туземци. Попитах Гахар какво говори Арики за мене. — За тебе ли? Нищо. Нито добро, нито лошо. Това беше вярно. Откак Смит и Стерн отидоха да живеят в махалата на първожреца, последният престана да се занимава с мене. Разбира се, и аз избягвах да се срещам с него и гледах колкото се може по-рядко да се мяркам пред очите му. За нищо не го търсех и той не ме търсеше. Това приличаше на негласно примирие между двама противници, които са премерили силите си и не желаят повече да се срещат.

Аз мислех, че след многобройните си безуспешни опити да ми напакости първожрецът е съзнал безсилието си. Най-напред се опита да настрои против мене цялото племе, но никой не се хвана на неговата стръв. След това дойде интригата с Амбо и Канеамеа. Първожрецът искаше да използува обичта на младия момък към дъщеря му и да го накара да ме убие, но самата Канеамеа въстана против злокобния си баща и враждата на Амбо към мен се разсея като дим. Нашето приятелство със сина на главатаря стана още по-сърдечно. Арики загуби и това сражение. Какво още можеше да направи той? Да накара туземците да ме хвърлят в океана с камък, вързан на краката? Той не можеше да направи това, защото туземците не биха го послушали. Оставаше му само едно: да се помири и да се преструва, че не забелязва моето съществувание. Все пак аз добре познавах първожреца и смятах, че негласното примирие между нас няма да трае дълго време. Рано или късно затаената омраза на Арики ще избухне с нова сила, стига да направя нещо, което не е по волята му. И тъкмо затова смятах, че неговото пиянство е в моя полза: колкото по-често се напива, толкова по-рядко ще се сеща за мен.

Така мислех аз, но скоро се убедих, че съм се лъгал…

II

Малкият Акгахар, който ловеше риба в залива, неочаквано нададе силен писък и хукна да бяга към брега. Заедно с Гахар изтичахме при него да видим какво става. Момчето беше излязло вече от водата и цяло трепереше.

— Какво има? Защо викаш? — попита го дядо му разтревожен.

— Абадан! Абадан! — извика малкото момче задъхано. Очите му бяха широко открити, лицето му беше потъмняло от страх. (Аз и по-рано бях забелязал, че в минути на страх лицата на туземците потъмняваха, вместо да побледняват.)

— Къде е? — сепна се старецът.