Остров Тамбукту

Неочаквано по пътеката, която водеше за селото, се зададе капитанът. Дойде при нас, седна мълчаливо на нара и задими с холандската си лула. Както винаги, той беше разкопчал яката на ризата си и изтриваше с носна кърпичка потта, която изобилно течеше по шията му. Но за разлика от друг път сега на шията му беше окачен голям гердан от мидени черупки, каквито носеха туземците. Смит неочаквано млъкна и се взря в гердана.

— Какво е това, Стерн? — попита той. — Защо сте окачили тия дрънкулки на шията си?

Капитанът изпусна гъсто кълбо тютюнев дим, което се завъртя като малко синьо облаче над главата му, и каза тържествено:

Тия дрънкулки струват най-малко сто лири, сър…

— Сто лири! — възкликна Смит и като се изсмя, добави: — Вашият гердан не струва и десет шилинга, уверявам ви.

— Тъй ли мислите? Е, добре! Погледнете това топче. — Капитанът се приближи към Смит. — Разгледайте го по-добре и признайте поне веднъж, че съм прав аз, а не вие.

Смит се наведе към капитана, хвана с два пръста жълтото лъскаво топче, което беше нанизано на гердана между раковините, и почна да го оглежда от всички страни. То пречупваше лъчите на слънцето и блестеше ослепително. Пръстите на плантатора се разтрепераха.

— Вие сте прав, Стерн! Хиляди пъти прав! Това е бисер! Истински, първокачествен бисер!

— Да, истински — кимна с глава капитанът.

— И герданът ви не е от прости черупки, а от бисерни миди!

— Познахте.

— Кой ви го даде?

— Един туземец.

— Как се казва? — нетърпеливо попита Смит.

— Не зная.

— Къде живее?

— И това не зная.

— Как може! — възмути се Смит. Очите му загоряха като на човек, който е загубил голямо богатство, след като го е имал в ръцете си. — Трябваше да го попитате поне откъде е взел тоя бисер.

Стерн иронично се усмихна:

— Попитах го, но той не знаеше английски.

— И ви го даде без нищо?

— Почти. Дадох му една пура и той остана много доволен.

— Такъв бисер за една пура! — отново пламнаха очите на Смит. — Има ли още бисери тоя дивак?

— Няма. Имаше само един и сега той е мой.

— Така, така… — замислено рече Смит. — Изглежда, че някъде около острова има бисерни миди. А там, където има бисерни миди, има и бисери. Прав ли съм, Стерн?

— Напълно прав, сър.

— А знаете ли какво значи това?

— Зная много добре — пак се усмихна капитанът като смигна дяволито — Но и вие знаете, че бисерите не се раждат по дърветата, нали?

— На мен ли говорите това, Стерн? Нима не знаете, че съм потомък на капитан Раг?

— На капитан Раг? — учудено попитах аз. — Мисля, че съм чел нещо за един капитан с такова име. Доколкото си спомням, той е бил търговец на бисерни миди…

— Да! — гордо потвърди Смит. — Капитан Раг е мой прадядо. За него са писали много пътешественици в края на миналия век и не е чудно, ако сте срещали името му в книгите. Той е обикалял всяка година със своята шхуна островите Паумото в Тихия океан и изнасял оттам десетки хиляди килограми бисерни миди.

— Които получавал от бедните туземци срещу няколко килограма мъниста от стъкло — прекъснах го аз. — А когато туземците отказвали да му дават стоката си на безценица, той ги ограбвал със сила. Така пишат за него пътешествениците от средата на миналия век, които са го познавали.

— Да, пишат — промърмори Смит. — Но това няма значение. По-важното е, че моят прадядо е бил предприемчив англичанин, човек с широк размах. Ненапразно са го наричали крал на бисерите.

— А може би и на неговия правнук е съдено да бъде крал на бисерите? — подхвърли капитанът.

Смит запали една пура и като пусна две тънки струйки дим през носа си, каза: