Остров Тамбукту

Отидохме в колибата на Смит и Стерн. Досега аз не бях влизал в нея и много се изненадах, като видях как комфортно бяха се наредили двамата англичани. В ъгъла имаше две пружинени легла, покрити с меки одеяла и с мрежи за москити. Нарът, и подът бяха постлани със скъпи килими, край стените бяха наредени меки кожени фотьойли, по средата — маса с няколко стола, а в дъното бяха струпани един върху друг много чували и сандъци.

— Изглежда, че сте с кътали доста неща от яхтата — казах аз на плантатора.

— А защо не? — отвърна той. — Скътах някои полезни неща и мисля, че съм постъпил разумно.

— Не се ли страхувате, че туземците могат да ги задигнат?

— О, не! Арики обяви моята колиба за табу16 и никой не смее да влезе вътре. Освен това туземците не знаят кое за какво служи, пък и не се интересуват. Само Арики — тоя упорит и нахален старец — ме безпокои. Научи вече две английски думи и само тях повтаря: „Коняк, цигарки, коняк, цигарки“ … Просто не зная как да се отърва от него. Всеки ден му давам по една бутилка коняк и по една кутия цигари. А това няма да продължава вечно, защото нямам фабрика за коняк и за цигари, нали така? Какво ще правя, когато сандъците се изпразнят?

— А за колко време ще му стигнат вашите запаси? — попитах аз.

Плантаторът ме погледна изпитателно, след това се усмихна пресилено и на свой ред попита:

— Искате да знаете колко коняк и цигари имам още?

— Да.

— А защо се интересувате? И на вас ли ви се пие коняк?

— О, не, бъдете спокоен! Бих искал да зная няма ли да напоите Арики и неговите приятели.

— Арики да, но неговите приятели — никога! — заяви Смит.

— Дайте ми едно дълго въже — обърна се Стерн към плантатора и прекъсна нашия разговор. — Преди да се спусна на морското дъно, трябва да измеря дълбочината. Ще ми трябва и една торба за мидите.

— Дадено, Стерн — с готовност се отзова Смит и като се порови из един сандък, подаде на капитана въже и торба.

— А сега не е зле да му ударим по един коняк — намигна ми капитанът.

Смит донесе една бутилка коняк и три чаши.

— Да, случаят е особен и заслужава да се почерпим — каза той. — И тъй, наздраве! За успеха на нашето дело!

— За бъдещия крал на бисерите! — дигна чашата си капитанът и се чукна с плантатора, който се усмихна доволен. — А вие няма ли да пиете? — попита ме той, след като видя, че отказах да взема своята чаша.

— Не, предпочитам една пура, ако мистър Смит няма нищо против…

— Разбира се! — рече плантаторът и ми поднесе кутията с пурите.

II

Взехме въжето и торбата и отидохме в малкия залив. Беше обед и слънцето сякаш гореше над главите ни. Седнахме в една лодка, минахме през тесния канал и навлязохме в големия залив. Капитанът върза с въжето един доста тежък камък, който беше взел от брега, и го спусна във водата. След това измерихме дълбочината — беше дванадесет метра.

— Доста е дълбоко, но ще се опитам — каза капитанът, като се съблече. — Камъкът е тежък, бързо ще ме отнесе на дъното, но не гарантирам, че ще изляза. Ако не се върна, не ви съветвам да ме търсите: акулите ще се погрижат за мене.

— Без шеги, Стерн — казах аз разтревожен. — Внимавайте, защото тук наистина има акули.

— Акулите не обичат миризмата на коняка и бягат от нея като дявола от тамян — засмя се капитанът. — Но мистър Смит го пести за първожреца и ми даде само една чашка.

— Ако знаех, щях да ви дам цяла бутилка — каза Смит.

Капитанът широко се усмихна:

— Аз съм съгласен да я получа, след като си свършим работата, ако нямате нищо против…

— Разбира се! — кимна с глава плантаторът. — Бутилката е ваша!

Капитанът взе здраво в ръцете си камъка и се хвърли във водата надолу с главата. Аз държах въжето, което бързо се размотаваше в ръцете ми, и си мислех: „Дълбочината е доста голяма. Дванадесет метра — това не е шега! Старият морски вълк ще стигне дъното, но дали ще успее да излезе пак на повърхността?“ Когато изказах съмненията си на плантатора, той махна с ръка:

— Стерн е опитен моряк, не се тревожете. Някога като студент и аз обичах водния спорт. Веднъж дори получих награда. Задържах се под водата седемдесет и седем секунди!

— Това много ли е?

— Опитайте и ще видите какво значи да останете под водата седемдесет и седем секунди.

Въжето престана да се размотава. Значи, капитанът беше стигнал на дъното. Чаках изтръпнал. Стори ми се, че е минал цял час, откак беше изчезнал под водата. Най-после той се показа на повърхността, разтърси глава и като дигна лявата си ръка, показа ни една мида, голяма колкото човешка глава.

— Пълен успех! — извика той радостен, като пое дълбоко въздух. — Дъното е осеяно с милиони бисерни миди!

— Милиони! — извика Смит възторжен. — Не преувеличавате ли, Стерн?

— Ни най-малко, сър! На дъното има планини от бисерни миди. Дайте ми торбата и издърпайте камъка — помоли ме капитанът, като хвърли голямата бисерна мида в лодката.