Остров Тамбукту

— Ти знаеш ли езика на крокодилите? — попитах го аз. Арики сърдито ме стрелна с поглед.

— Не!

— Откъде знаеш тогава, че крокодилът иска жертва?

— „Белите листа“ ми казаха.

— Глупости! И аз имам „бели листа“. Те ми казаха, че Арики лъже.

— Ти нямаш „бели листа“! — извика Арики възбуден. — Ти лъжеш!

— Добре! Почакай ме тук и ще видиш, че не лъжа.

Излязох бързо, изтичах до моята колиба, взех една от книгите, които бях донесъл от яхтата, и отново се върнах в колибата на главатаря.

— Ето! — обърнах се към първожреца и му показах книгата. — Виждаш ли? И аз имам „бели листа“.

Това направи много силно впечатление и на Арики, и на Боамбо, и на Гахар. Първожрецът мълчеше, сякаш беше онемял. Той просто не знаеше какво да каже. Аз разгръщах листата на книгата пред носа му и той нито за миг не се съмняваше, че това са също такива „бели листа“ като неговите.

Първожрецът беше смутен, но скоро се опомни и каза:

— Твоите листа са направени от пакегите и не казват истината.

— И твоите са направени от пакеги — казах аз.

— Не! — възрази Арики. — Моите листа са от Дао и затова казват истината. Аз ги имах, преди пакегите да дойдат на нашия остров.

„Този човек е като котка, никога не пада по гърба си“ — помислих си аз. Дори и сега, след като успях да всея смут в душата му, той не отстъпи, а настояваше на своето. Андо пакеги гена трябва да бъде хвърлен на крокодила…

Като видях, че няма да изляза наглава с него, реших се на една рискована постъпка.

— Добре, съгласен съм — казах аз.

— Какво? — сепна се Боамбо. — Какво си съгласен?

— Съгласен съм да бъда принесен в жертва на крокодила. Нали това искаш? — обърнах се към Арики.

— Да!

— Добре, аз сам ще отида при крокодила. Първожрецът оживено попита:

— А пушката ще вземеш ли?

— Няма да я взема, успокой се. Но ще се защищавам, казвам ти го открито. Или крокодилът ще ме изяде, или аз ще го убия.

— С голи ръце ли? — попита ме Боамбо разтревожен.

— Не, с нож. Какво ще кажеш? — отново се обърнах към първожреца.

— Нана, тъй да бъде! — кимна с глава той. Попитах го кой е дал малоу на хората, които искаха да ме убият.

— Шамит — отвърна първожрецът.

V

Същия ден, преди да залезе слънцето, отидох в колибата на главатаря. Заварих там цялото му семейство. Зинга и майка й приготвяха вечеря в голямо гърне, което весело къкреше на огъня, а Боамбо кърпеше малка мрежа за ловене на риба. Само Амбо го нямаше. Аз държах в ръцете си голям и много остър нож и едно здраво въже, изплетено от ликото на палмови кори. Като ме видя, Боамбо попита:

— Отиваш ли?

— Отивам.

— С тоя нож ли ще убиеш крокодила?

— Да.

— Не ходи, Андо! — тревожно каза Зинга. — Ти няма да убиеш крокодила с тоя нож. Той ще те изяде!

— Няма да ме изяде! — твърдо казах аз.

Но това не я успокои. Очите й се наляха със сълзи.

— А въжето защо ти е? — попита ме Боамбо. — Да не мислиш да вържеш крокодила, преди да го убиеш?

— Не, разбира се — усмихнах се аз. — Искам да вържа с него едно малко прасенце.

— Прасенце? — учуди се главатарят. — Ти искаш да нахраниш крокодила с прасенце?

— Да, ще му пожертвувам едно малко прасенце, но то ще бъде последната му плячка. След това ще го убия.

Зинга изведнъж стана, бързо се приближи до мен и като ме хвана за двете ръце, умолително каза:

— Недей ходи, Андо! О, не ходи в залива! Крокодилът ще те изяде! Не те пущам, Андо! Никъде няма да ходиш!

Тя говореше през сълзи, но аз не можех да се откажа от това, което бях намислил. Майката на Зинга, която досега мълчаливо слушаше, седнала до огъня, смъмра дъщеря си:

— Остави го, той ще убие крокодила. Андо е умен, той знае какво прави.

Влезе Амбо с голяма торба на рамо, пълна с кенгарови орехи, остави я на нара, седна до огъня и сбута главните. Краката му бяха мокри. Докато ги грееше, Зинга му каза, че съм намислил да убия крокодила с нож.

— С нож? — учудено ме погледна той. — Вярно ли е?

— Вярно е — потвърдих аз.

Той помълча малко, след това решително каза:

— Добре, и аз ще дойда с тебе. Ще ти помогна…

— Няма нужда — възразих аз. — Сам ще убия крокодила. Тогава Арики ще млъкне, нали?

— Да, тогава той ще млъкне — потвърди Боамбо. — А хората ще го намразят още повече. Всички ще кажат: „Андо не е виновен. Ако беше виновен, крокодилът щеше да го изяде.“ И ще разберат, че Арики лъже.

Боамбо беше прав. Ако успея да убия крокодила, туземците ще въздъхнат с облекчение и ще ми благодарят, а приказките на Арики, че съм виновен в нещо, ще се разсеят като дим. Това още повече ме караше да изпълня намерението си, колкото и опасно да беше то. Главатарят пак ме предупреди:

— Внимавай, Андо! Никой досега не е убивал крокодил, защото кожата му е много дебела и твърда, а гърбът и опашката му са покрити с такива здрави плочки, че никакво копие не може да ги прободе.

— Зная — отвърнах аз. — Но кожата на корема му е тънка, нали? Ще ми дадеш ли едно малко прасенце?

Главатарят кимна с глава и излезе. След малко се върна с малко черно прасенце, което се мяташе в ръцете му и силно квичеше.

— Ето ти прасенцето — каза той, като ми го подаде. — Но знай, че ти сам се пъхаш в устата на смъртта.