Остров Тамбукту

Реших да поговоря със Смит. Намерих го в неговата плантация. Той работеше там от сутрин до вечер: окопаваше фиданките, подкастряше ги, поливаше ги и се радваше от сърце на своите успехи. „Ако беше израснал в друго общество — мислех си аз, — Смит щеше да бъде много полезен човек.“ Той се оказа опитен плантатор — само за няколко месеца неговата малка плантация заприлича на цветуща градина. Младите фиданки бързо израснаха и разпуснаха клони, а някои дори разцъфнаха и още първата година щяха да дадат плод. Смит се радваше на всяко дръвче, подкастряше ненужните клонки, грижеше се като добър стопанин за всяко стръкче, с часове оглеждаше храстите на черния пипер, фиданките на какаото и кафето на всяко дръвче бе прикачил картонена табелка с номер и редовно записваше в тетрадка промените, които ставаха с него за едно денонощие. Макар да не беше агроном, той доста добре познаваше тропическата флора още от Кокосовите острови, а когато не знаеше нещо, научаваше го от книгите. Разбира се, и ние с капитана му помагахме. Смит никога не забравяше да ни благодари, но винаги ни напомняше, че плантацията е негово дело и негова собственост. Това нервираше капитана и в такива минути той захвърляше мотиката, вземаше пушката си и отиваше на лов из горите.

— Благодатна земя, сър! — възкликна Смит, когато отидох при него. — Тамбукту не прилича на Кокосовите острови. Там почвата е песъчлива, на нея виреят само кокосови палми, а тук всичко се ражда. Копни някъде с мотиката и пусни каквото и да е семе, след два-три месеца то ще поникне и ще пусне корени. Стъблата на бамбука растат по тридесет сантиметра в денонощие — това звучи като приказка, но е факт. Сега разбирам защо жителите на острова лесно изкарват прехраната си, макар да обработват земята с дървени колове и лопатки.

— Ако ги научим да я обработват с железни мотики, ще получават още по-изобилна реколта — казах аз.

— Това не е нужно — веднага възрази Смит. — Не бива да се месим в живота им.

— Защо?

— Защото ще го направим по-сложен, но няма да го облекчим.

— Напротив, железните мотики и лопати ще улеснят туземците, а по-изобилната реколта ще подобри храната им. Това ще бъде от голяма полза за племето.

Като нямаше какво да възрази, Смит каза:

— Аз нямам склад за мотики и лопати. Те са съвсем малко и аз трябва да ги пазя за себе си. Като се похабят и станат негодни, какво ще правя? Или мислите, че и аз трябва да копая с дървени колове и лопати? Не, сър! Мотиките и лопатите са мои, позволете ми да разполагам с тях, както намеря за добре. А за туземците не се грижете: и без моите мотики те се чувствуват щастливи, защото се задоволяват с това което имат, колкото и малко да е то.

Разбира се, аз не бях съгласен с плантатора. Според него излизаше, че колкото човек е по-беден, толкова е по-щастлив. Това беше философия на феодала, който има интерес робите му да бъдат бедни и некултурни люде, за да зависят от него.

— Така, така — кимаше с глава Смит. — Тия хора са щастливи именно защото се задоволяват с малко и не познават разкоша. А вие искате да ги научите да спят на пружинени легла и да имат всеки ден вино и месо на трапезата си. Това е глупост, сър. Аз нямам фабрика за пружинени легла, нито за земеделски машини и сечива.

— Не става дума за пружинени легла и за земеделски машини — възразих аз, — а за най-елементарното нещо: да ги научим да обработват по-добре земята си. Дайте им десетина брадви, с тях те много по-лесно ще разчистят гората, отколкото със своите каменни брадви и ще засеят по-големи пространства с полезни растения. Сега Туземците строят колиби. Трябва да им дадем не само брадви, но и тесли, и гвоздеи. Трябва да им помогнем.

Смит отрицателно поклати глава:

— Не и не! Дивакът е дете на природата. Всяко отклонение от неговия начин на живот ще му донесе излишни грижи и нещастия. Да, и нещастия, уверявам ви. Защото човешкото око никога не се насища. Лакомията няма граница, сър. Дайте на човека пръста си, той ще налапа цялата ви ръка. Знаете ли какво би станало, ако Арики разбере, че моето пружинено легло е по-удобно от твърдия нар, на който той спи? Ще ми го поиска „назаем“ и ако се опра, ще ме изхвърли като парцал от колибата. Само един дивак да разбере, че с обуща се ходи по-удобно, отколкото бос, той ще ми смъкне обущата от краката посред бял ден. Вие видяхте как раздадох на туземците цяло сандъче с герданчета с условие да ми работят. А какво направиха те? Отидоха си, без дори да ми благодарят! Не, сър! На нищо няма да науча тия хора, защото колкото повече знаят, толкова ще бъдат по-опасни. Сега те ни уважават и дори се страхуват от нас, защото ни смятат за свръхестествени същества. Ако ги научим на всичко, което знаем ние, обаянието и страхопочитанието им ще се изпари, а това никак не е в наша полза, нали така? Има ли смисъл тогава да ги учим на ум и разум? Това би значело сами да отсечем клона, на който стоим.