Остров Тамбукту

Такива мисли минаха през ума ми, когато стоях до Габон с ръка на рамото му. Той отстрани ръката ми, без да ме погледне.

— Габон! Приятелю! — повторих аз, но отговор не последва. — Ти ми се сърдиш, зная… Но аз не съм виновен. Не съм виновен — повторих аз и отново сложих ръка на рамото му.

— Ти беше с тях! — с мъка проговори той.

— С кои? Кога?

— Вчера ти беше с нашите врагове, когато ни нападнаха. Аз те видях. После избяга, а те ме хванаха…

Горкият Габон! Той видял Смит и помислил, че това съм аз. Такава грешка винаги можеше да се случи тук. Нашите бели лица бяха еднакви за туземците. Те мъчно ни разпознаваха и често ни бъркаха един с друг, особено когато ни виждаха отдалеч.

— Грешиш, Габон — казах аз. — С тях беше друг пакеги. Аз бях против това нападение, но никой не ме послуша. Той пак ме погледна и каза:

— Лъжеш! Ти не си ми приятел! Анге бу!

Анге бу — това значеше край на разговора. Габон ме смяташе за свой враг и не искаше да разговаря с мен. Излязох от колибата съкрушен. Пазачите затвориха вратата.

Отидох при Боамбо, който ме чакаше наблизо под сянката на едно хлебно дърво.

— Този човек е мой приятел — казах аз. — Ти трябва да го освободиш.

— Невъзможно — заяви главатарят. — Той е наш пленник. На третия ден на празника ще го принесем в жертва на Дао.

Исках на всяка цена да спася Габон, бях много настойчив, но Боамбо не отстъпваше. Той надълго и нашироко ми обясни защо не може да освободи пленения враг — така наричаше той Габон. Работата беше много по-сложна, отколкото предполагах. Преди да изгорят пленника на кладата, Арики ще изнесе с тържествена церемония дървения идол от колибата на вечния огън и ще го постави на мегдана. Идолът трябва да види как жертвата ще изгори. Тогава Дао ще бъде доволен от племето и ще го покровителствува през цялата година, до следващия голям празник. През това време ще има голямо изобилие от плодове и много риба в океана. И което е още по-важно, нито едно вражеско племе няма да може да победи племето занго, защото Дао ще му помага във всяко сражение. Това поверие беше свързано не само с благоденствието на племето, но и с неговата защита и никой не би могъл да убеди хората, че то е заблуда.

Безсмислено беше да настоявам повече. Боамбо за нищо на света не би се съгласил да освободи нещастния Габон.

— Ще му помогна да избяга! — заявих аз на главатаря. Той ме погледна строго и каза тихо, но внушително:

— Пазачите няма да ти позволят. И не те съветвам да се опитваш, защото ще пострадаш!

— Какво ще ми направите?

— Не зная … Но ще пострадаш, казвам ти. Видя ли какво стана вчера? Хубаво направи, че си отиде навреме. И все пак загуби…

— Какво загубих?

Боамбо не отговори.

От колибите започнаха да излизат въоръжени туземци. Сега лицата им не бяха боядисани с черна боя и не бяха нашарени с бели черти, както вчера. Може би затова те нямаха вчерашния войнствен и страшен вид.

— Хората се събират — рече Боамбо, като стана. — Отиваме на лов.

— Пак ли? — трепнах аз. — Нима и днес ще нападнете племето бома?

— Не — махна с ръка Боамбо. — Отиваме на лов за диви свини. Трябва да убием много свини за големия празник. Ела и ти с нас. Хората ще се зарадват, ако дойдеш, и ще ти простят вчерашната глупост.

Макар да не смятах вчерашната си постъпка за глупост, аз реших да отида на лов за диви свини. Не беше в моя полза да страня от хората. Освен това нямаше смисъл да се отчайвам от вчерашния неуспех. По-полезно би било да се придържам към оная нашенска поговорка, която гласи: „Ако не успееш първи път, опитай се пак…“

Отидох в колибата да си взема пушката. Заварих там Смит и Стерн, които ме чакаха.

— Дойдохме за вас — каза плантаторът. — Отиваме на лов за диви свини. Надявам се, че този път няма да се откажете, нали? И Стерн ще дойде.

— За такъв лов винаги съм готов — усмихна се капитанът. — Но в лов на хора никога не бих участвувал. Той е опасно нещо! Само бягството може да спаси човека. — И той ми смигна многозначително, като кимна с глава към Смит. Плантаторът разбра иронията, но не се обиди.

— О, то беше нещо ужасно! — възкликна той. — Диваците са много хитри хора, сър. Едни бяха се скрили из гъстата джунгла край пътеката, други бяха се покачили по дърветата. Стрелите им фучаха край нас, а хора не се виждаха. Представяте ли си? — обърна се той към мене. — Вие да бяхте на мое място, не бихте ли избягали? При това стрелите им бяха отровни! Аз донесох една, ще ви я покажа. Върхът й е намазан със сок от анчар.

— Значи, и пушката не ви помогна? — попитах го аз. — А вие толкова много разчитахте на нея!

— Да, разчитах — кимна с глава Смит. — Но съм се лъгал, признавам. През време на война диваците не съблюдават никакви правила. Те се крият из горите — в кого ще стреляш? При това, щом зафучаха стрелите, нашите диваци се разбягаха.

— След вас — подхвърли капитанът.