Остров Тамбукту

Той ни гледаше учуден. Погледът му се спираше ту на нашите лица, ту на дрехите ни, ту на обущата. След това вдигна копието над главата си и заговори нещо високо на своя непознат език. От дългата му реч запомних само три думи, които той повтори няколко пъти: „тана“, „пакеги“, „арики“ … Щом свърши речта, той забоде копието си в земята, а туземците дружно извикаха:

— Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

Едрият мъж каза нещо на двамата цветнокожи, които стояха зад него, и те ни подкараха пред себе си. Прекосихме мегдана и навлязохме в гората. Туземците вървяха няколко крачки след нас, наредени един след друг по тясната пътека. Скоро излязохме на втори мегдан, много по-голям от първия и с много повече колиби около него. И тия колиби бяха островърхи, покрити с палмови листа. Покривите им също стигаха до земята. И тук между колибите имаше палмови, хлебни и други дървета, а зад тях се издигаше тропическият лес, див и величествен.

II

На мегдана пред колибите заварихме много туземци, въоръжени с копия и стрели. Щом ни видяха, някои от тях побягнаха в гората, като припряно викаха нещо, други се скриха в колибите и оттам плахо ни гледаха през тесните врати. Но едрият туземец им извика нещо високо и те се върнаха. Както в първото селище, и тук не се виждаха жени и деца. Нямаше и никакви домашни животни.

Спряхме се по средата на мегдана. Едрият мъж изчезна някъде, а някои от по-смелите туземци се приближиха към нас и ни гледаха мълчаливо. Забелязах, че лицата на ония, които не бяха намазани с боя и сажди, не бяха тъй грозни и страшни. Те имаха тъмношоколадова кожа, черни коси, тъмни очи, прави носове и малко дебели полуотворени устни.

Пред някои колиби горяха слаби огньове. Няколко туземци седнаха до най-близкия огън, извадиха от торбичките си, окачени на шиите им, сухи листа, нагряха ги на огъня, свиха дебели цигари и запушиха. Очите на капитана засвяткаха. Той си поиска тютюн на всички езици, които знаеше, но никой не го разбра. Тогава той извади холандската си лула от морска пяна, захапа кривия й мундщук и като надуваше бузите си и пухтеше, сякаш пушеше, тръгна към пушачите. Но те наскачаха и го посрещнаха с насочени копия.

— Безобразие! — промърмори Стерн, като се върна при нас. — Една цигара не дават на човека!

Тогава един туземец донесе запалена главня, сложи я на земята близо до капитана, остави до нея няколко сухи листа и се отдалечи. Стерн напълни лулата си и запуши. Туземците го гледаха с широко отворени, неподвижни очи, а някои, като свиваха устни, издаваха остри звуци. Ония, които бяха по-назад, се повдигаха на пръсти, за да видят димящата лула на Стерн. Грей се приближи до капитана и тихо му каза:

— Не ми харесват тия хора, сър. Оглеждат ни, както касапите оглеждат добичетата, които ще заколят. Кажете им да ни заведат при губернатора на острова, сър…

— Как да им кажа, като не разбирам нито дума от езика им? — сви рамене капитанът.

Аз разглеждах лицата на туземците. Когато погледът ми се срещнеше с погледа на някой от тях, той страхливо се скриваше между другите, като мърмореше нещо.

Чуха се викове, цветнокожите се разстъпиха и при нас дойде същият едър мъж с пера на главата. Сега той беше препасан с три разноцветни пояса, окичени с раковини. До него вървеше тъмнолика девойка, също препасана с пояс и с къса престилка от гъсти ресни. Това беше единственото й облекло. И поясът, и ресните бяха окичени с пъстри раковини, които потрепваха при всяко движение на девойката и блестяха на слънцето. Като ни видя, тя плесна с ръце, отстъпи назад и тихо извика нещо.

Тя имаше миловидно лице, едри тъмни очи с дълги мигли на клепачите, а под полуотворените й устни се подаваха два реда бели равни зъби. На гърдите й висеше гердан от змийски и кучешки зъби, а обиците й от раковини бяха толкова тежки, че бяха обтегнали месестата част на ушите. Под плетените си гривни на ръцете и в бухналата си черна коса беше натъкнала червени и бели цветенца, а на пояса около кръста — пъстри листа от някакво растение. Всички тия украшения придаваха на девойката дива прелест.

Мъжът, който дойде с девойката, ни направи знак да вървим и тръгна след нас. На върволица тръгнаха подире ни и другите туземци. Сега те бяха цяла тълпа — може би над сто души. Навлязохме пак в гората. По дърветата пъргаво подскачаха и крещяха малки маймуни, а на един сух клон беше кацнал зелен папагал. Той не се плашеше от хората и спокойно ги наблюдаваше с кръглите си очи.

Излязохме на трета, по-малка площадка, пред която имаше само една колиба. И нейният покрив от палмови листа беше остър и стигаше до земята, а вратата беше също тъй тясна и поставена високо като прозорец.

Едрият туземец ни направи знак да влезем в колибата, но ние отказахме.

Какво означава всичко това наистина? Защо тия хора постъпват с нас като с някакви престъпници? Защо искат да ни затворят? Защото поканата на едрия мъж да влезем в колибата можеше да означава само едно: че ние сме арестувани.