Остров Тамбукту

Да кажеш на човек, който двадесет години е пътувал по морета и океани, че не е истински моряк — това е най-тежката обида. Но Грей не се обиди. Той изобщо никога и от нищо не се обиждаше. Това се харесваше на мистър Смит и той често го хвалеше пред нас, но капитанът не обичаше хората, които от нищо не се трогват.

Бях потиснат от лошо предчувствие. Двамата пазачи с копия пред вратата на колибата ми напомняха, че все още сме затворници. Пък и арестът, както Стерн нарече нашата колиба, не беше удобно жилище. Много корав беше нарът от бамбукови пръти.

Капитанът беше сигурен, че до обед ще ни освободят, но когато и следобед никой не ни потърси, той нервно почна да се разхожда из колибата и да се възмущава.

— Защо ни държат още? Така ли се постъпва с хора като нас? Ние сме герои, сър! Аз ще протестирам! А може би тия диваци още не са съобщили на властите за нас? Може би губернаторът нищо не знае? Ако знаеше, че на острова са излезли корабокрушенци, той лично щеше да се осведоми за нашето здраве. Международният закон го задължава!…

Аз не вярвах нито в международните закони, нито в хуманността на губернаторите, но нищо не казах на капитана, защото не исках да го огорчавам.

— Две денонощия в тая колиба — това е прекалено! — възмущаваше се той. — Почвам да се съмнявам в испанския географ, сър. Но той не е виновен, защото никога не е идвал на остров Тамбукту и пише това, което са му разказвали Магелановите моряци.

— А Байрон? — обадих се аз. Капитанът махна с ръка:

— Не вярвай на поети…

— На поети като Байрон може да се вярва — възразих аз.

— Вие сте прав — кимна с глава старият моряк. — Байрон не е виновен. Виновен съм аз. Да, сър, аз излъгах мистър Смит…

— Излъгахте ли го? Защо?

— Сега ще ви обясня. Байрон казва, че предпочита една разходка до Тимбукту пред две победи при Ватерлоо, и той е прав. Защото победата при Ватерлоо не засенчи славата на победения и нищо не даде на безславния победител. Но има друго, и то е по-важно. Байрон говори за Тимбукту, а не за Тамбукту. Това са две различни неща, сър. Тимбукту е едно забутано градче на река Нигер в Западна Африка, прочуто като център на древна култура.

— Тъй ли? — учудих се аз. — Разкажете ми, капитане, нещо за това градче!

— Какво да ви разкажа… Обикновена история. През XII век в Тимбукту имало университет. Френските колонизатори го завладели в 1883 година и Тимбукту се превърнал в западнал градец в пустинята. Той няма нищо общо с остров Тамбукту на испанския географ. Аз знаех това, но го скрих от Смит, за да го принудя да вземем курс на юг, да избягаме от урагана. И сгреших, признавам. Ако не бяхме се отклонили от пътя си, яхтата нямаше да се разбие в скалите на тоя проклет остров.

Грей широко се прозина и разкри всичките си зъби.

— Ужасно ми се спи, сър — каза той сънливо.

— На тебе вечно ти се спи! — упрекна го капитанът. — Чудно ми е как не си заспал миналата нощ в океана…

— О, аз се борих юнашки с вълните, сър! — промърмори готвачът.

Все пак неговата прозявка подействува на Стерн — след малко и двамата хъркаха на твърдия нар.

Настъпи нощ. Лунна тропическа нощ. Всичко живо спеше. В колибата беше тихо и тъмно.

Четвърта глава. Предположенията на капитан Стерн. Съществуват ли людоеди? Романи и действителност. Танци под звуците на дървен тъпан. Грей бе първата жертва. Разказът на капитан Стерн за жена му Доанга и малката му дъщеря. И стерн става жертва на диваците

I

Шест дни и шест нощи престояхме в колибата. На седмия ден сутринта се събудихме от силни викове, смесени със звуците на тъпан. Капитанът бързо стана, ослуша се и тревожно се заразхожда из колибата. Бумтежът на тъпана и тия гърлени, диви крясъци не предвещаваха нищо добро.

— Какво означават тия викове? — попитах го аз. — Може би някакъв празник?

— Празник ли? — сепна се капитанът, като ме погледна някак странно. — Възможно е. Само че… страх ме е да не бъдем ние жертвите…

— Какви жертви?

— Аз съм виждал как някои островни жители в тропика принасят жертви на своите идоли. На голяма клада изгарят жив бик и разпръсват пепелта му по вятъра…

— Какво искаш да кажеш? — скочи Грей като ужилен.

— Казах каквото казах. Страх ме е да не бъдем ние изгорените.

— Защо плашите човека? — упрекнах аз капитана. — Той има слабо сърце… Жертвоприношението на хора отдавна не съществува.

— Уверен ли сте? — попита ме Стерн и горчиво се усмихна.

— Напълно.

— Доколкото ми е известно, вие за пръв път попадате между диваци, нали? А аз съм ходил на много острови в тропика и по-добре от вас познавам нравите на туземците.

— Вярно е — съгласих се аз, — но затова пък съм чел много книги за живота на първобитните хора…

— О, тия книги! — възкликна капитанът. — Аз съм чел такива романи за диви племена, че и сега ми настръхват косите, като си ги спомня.