Остров Тамбукту

— Той не е пътешественик. Той бил капитан на английски кораб. Пътувал от Англия за Индонезия. Веднъж пуснал котва на един от петте Соломонови острови. Туземците го посрещнали любезно, техният главатар го поканил на угощение, дал му всичко, каквото капитанът пожелал. Капитан Джонстон се възхитил от една майсторски изработена стомна и главатарят му я подарил. Харесал едно копие с украшения от змийски кости — дивакът и него му подарил. Загледал се в огърлицата на главатаря, изработена от зъбите на змии — той я откачил от шията си и му я дал. На главатаря се сторило, че Джонстон харесвал неговите кокошки, и заповядал да ги изловят всичките и да ги отнесат на кораба. Той не пропуснал да забележи, че Джонстон харесал и красивата му жена. И какво мислите? Когато капитанът се върнал на кораба си, жената била там. Главатарят и нея му подарил. Капитанът бил трогнат и решил да покаже на туземците, че и белите са щедри. Той върнал жената на вожда и му изпратил разни подаръци: малко хавайски тютюн, една сабя, десетина бутилки вино и коняк, гердани от мъниста, огледалца и други дреболии. Главатарят на племето се зарадвал като дете на подаръците. Според неговата преценка само един гердан от просто мънисто струвал колкото всичките му кокошки, а за сабята той бил готов да даде всичките кокошки на острова. Но когато му казали, че белият човек върнал обратно жена му, главатарят страшно се разлютил. „Как? Той не харесва жена ми? Най-хубавата жена на острова! Това е позор за мен!“ И заповядал да отнесат обратно на кораба всички подаръци, които капитанът му бил изпратил. Джонстон се почувствувал неудобно. Той не искал да остави лошо впечатление, слязъл на брега и отишъл да се извини на обидения главатар. По-добре да не е ходил… Но нима би могъл да допусне, че ще бъде опечен и изяден от туземците само защото върнал жената на нейния съпруг?

— В кой роман сте чели тази история? — усмихнах се аз.

— Никакъв роман, сър. Джонстон не е измислен герой. Баща ми дължи на него живота си. Капитан Джонстон е мой дядо. Няма ли да бъде жестоко, ако провидението е отредило и на мене същата смърт?

— Първо, аз не вярвам в никакво провидение — възразих аз. — Не вярвам също, че и днес още съществуват людоеди. Ако вашият дядо наистина е загинал така трагично, това е станало най-малко преди петдесет години.

— Преди повече от шейсет — поясни Стерн.

— Ето на, виждате ли! Тогава людоедството все още се е срещало между някои първобитни племена. Те са изяждали своите врагове, след като са ги убивали през време на война. Но сега такова нещо не съществува никъде по земното кълбо.

— Не бъдете толкова уверен — замислено каза капитанът. — Колко време се е изминало, откак папите горяха на клади живи хора? Триста години или по-малко? А какво правят фашистите днес? Те са по-жестоки и от най-дивите людоеди. Защо тогава туземците от остров Тамбукту да не ядат човешко месо? Лично на мене ми е безразлично, след като ме убият, дали ще ме излапат, или ще направят от мене тоалетен сапун.

Всичко, което каза капитанът, беше вярно, но то не ме убеди. Никой изследовател не е доказал досега, че людоедството е съществувало като постоянно средство за утоляване на глада. Наистина някога дивите племена са употребявали човешко месо за храна, но само в крайни случаи, когато племето е било заплашвано от гладна смърт. Употребявали са човешко месо и през време на религиозни празненства, а също и през време на война с вражеско племе. Някои диви племена са вярвали, че ако изядат сърцето и дробовете на своите врагове и ако изпият кръвта им, ще станат по-силни, а враговете им няма да могат да им отмъстят на оня свят, в задгробния живот. Следи от тия варварски обичаи са останали и до днес, само че в по-друга форма: днешните причестявания (Нека да ме извини автора, но не е „причестяване“, а „причастяване“. (Виктор от bezmonitor.com)) в черквата са остатък от тия някогашни вярвания на диваците.

Когато казах всичко това на Стерн, той иронично подхвърли:

— О, на мене няма да ми бъде по-добре, ако диваците ме изядат не от глад, а от религиозен фанатизъм!

Вратата изведнъж се отвори шумно. Двама пазачи подадоха рошавите си глави и ни направиха знак да излезем. След това ни подкараха пред себе си…

На една поляна до скалистия бряг гореше буен огън. Около него играеха цяла тълпа полуголи туземци. Няколко мъже им свиреха с пробити кокосови орехи, други трима крещяха в дълги, дебели бамбукови стъбла, а един нисък здравеняк удряше с всички сили с две дебели пръчки по едно голямо корито, издълбано от сухо дърво. Шумът беше невъобразим. Туземците играеха, наредени един след друг в кръг, и понякога се провикваха силно, сякаш искаха да заглушат свирките и дървения тъпан:

— Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!