Читаем Остров Тамбукту полностью

Вървях предпазливо, често се спирах и се ослушвах. Никакъв човешки глас. Из гората се чуваха само пискливите крясъци на маймуните. След половин час пътеката неочаквано ме изведе до една ограда от гъсто насаден бамбук. Зад оградата се чуваха човешки гласове. Приближих се предпазливо и погледнах през бамбуковите стъбла. Видях двама туземци — може би същите, които идваха за вода на извора — и няколко жени. Мъжете забиваха в земята изострени дебели колове и къртеха с тях буци пръст, а жените ги раздробяваха с дървени лопатки. След жените вървяха няколко деца, момчета и момичета, и разтриваха пръстта с ръце, като я правеха още по-ситна. По-нататък друга група жени събираха ситно натрошената пръст на купчини и правеха от нея кръгли лехи. Всички работеха и приказваха, смееха се високо и гласовете им се чуваха надалеч из гората. „Хора, които се смеят тъй сърдечно, не могат да бъдат лоши“ — помислих си аз. Но като си спомних диваците, които вчера ме хвърлиха в океана, веднага се отдръпнах от оградата.

Тръгнах пак по пътеката. Отначало тя вървеше край градината, но после зави през гората и хората останаха зад мен. Гласовете им заглъхнаха. След малко излязох при друга ограда. Зад нея имаше кръгли лехи, засети с някакви растения. По-нататък се издигаха кокосови палми с високи и прави стъбла. На върха между дългите им листа на кичури бяха увиснали едри кокосови орехи. Опитах се да вляза в градината, но тръстиката, която я ограждаше, беше гъста и непроходима. Повъртях се още малко край оградата и открих малка вратичка, поставена високо над земята. Предпазливо я отворих и влязох.

В градината нямаше никого. Ослушах се — никакъв глас. Изтичах при една леха, изскубнах няколко стъбла, но на корените им нямаше нищо. Тогава отидох под една кокосова палма. Плодовете, едри и примамливи, бяха много високо, а стъблото на палмата — гладко като телеграфен стълб — беше невъзможно да се изкача по него. Помъчих се да отбруля поне един орех и хвърлих първия камък, който ми попадна, но той не достигна до плодовете. Отидох при друга, по-ниска палма — същата несполука.

Изведнъж чух остър писък. Озърнах се — не видях никого. И докато се оглеждах, в краката ми тупна едър кокосов орех. Погледнах нагоре. Между широките листа на палмата забелязах една малка маймуна, която се зъбеше и ми се заканваше със свит юмрук. Реших да я прогоня, защото нейните крясъци можеха да ме издадат. Взех отново един камък и го запратих нагоре. Маймуната се озъби и закряска, сякаш се кискаше. После откъсна един кокосов орех и го хвърли към мен. Между нас се започна истинска престрелка: аз замерях маймуната с камъни, а тя ми отвръщаше с кокосови орехи, като се хилеше и се зъбеше. Види се, това за нея беше игра, която я забавляваше, а мен тази игра ме спасяваше от глад. Пренесох орехите в храстите до оградата, грабнах два под мишницата и тичешком се върнах при огъня под водопада. Намерих остър камък, пробих черупката на единия орех и изпих сока. Едва тогава усетих колко много бях уморен. Краката ме боляха. На няколко места по тях имаше сини петна и малки ранички от камъните в реката. Събух се, погрях ги на слънце, после намерих удобно място под сянката на едно дърво и легнах.

Не ми се спеше. В главата ми се тълпяха нерадостни мисли. Благодарение на сърдитата маймуна имах храна за няколко дни. Но пред мен бяха не дни и не седмици, а цял живот. Преди да свърша орехите, трябваше да си търся друга храна. Къде да я намеря? Наоколо из гората не виждах никакви плодове. Възможно ли е, мислех си аз, всички тия огромни дървета да са безплодни? Не, това не може да бъде. Някои от палмовите и хлебните дървета, които видях в селищата на диваците, трябваше да се намират в диво състояние и в горите. Та нали от горите човекът ги е пренесъл в своите градини… Из нашите гори се срещат диви круши и ябълки — защо тук да няма диви плодове? Има — мислех си аз, — само че трябва да ги намеря. Те сигурно не са тъй вкусни като своите събратя в овощните градини, но гладният стомах не подбира храната…

Като си починах, опитах се да вляза навътре в гората. Дълго време пълзях между бодливите храсти и с голям труд изминах едва десетина крачки. Особено пречеха острите шипове на ротанга, (Дълга, виеща се лиана.) които се закачаха по дрехите ми и можеха да издращят лицето ми до кръв. Спрях се уморен и измъчен и се огледах наоколо. Джунгла, истинска джунгла, обгърната в полумрак и влага. Тук никога не достигаха слънчевите лъчи, небето не се виждаше през гъстите клони на дърветата. Покачих се на едно ниско дърво, от него се прехвърлих на друго, по-високо, след това на трето, още по-високо — никакъв плод. Исках поне да огледам околността, но близките дървета се издигаха още по-високо и закриваха простора.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Недобрый час
Недобрый час

Что делает девочка в 11 лет? Учится, спорит с родителями, болтает с подружками о мальчишках… Мир 11-летней сироты Мошки Май немного иной. Она всеми способами пытается заработать средства на жизнь себе и своему питомцу, своенравному гусю Сарацину. Едва выбравшись из одной неприятности, Мошка и ее спутник, поэт и авантюрист Эпонимий Клент, узнают, что негодяи собираются похитить Лучезару, дочь мэра города Побор. Не раздумывая они отправляются в путешествие, чтобы выручить девушку и заодно поправить свое материальное положение… Только вот Побор — непростой город. За благополучным фасадом Дневного Побора скрывается мрачная жизнь обитателей ночного города. После захода солнца на улицы выезжает зловещая черная карета, а добрые жители дневного города трепещут от страха за закрытыми дверями своих домов.Мошка и Клент разрабатывают хитроумный план по спасению Лучезары. Но вот вопрос, хочет ли дочка мэра, чтобы ее спасали? И кто поможет Мошке, которая рискует навсегда остаться во мраке и больше не увидеть солнечного света? Тик-так, тик-так… Время идет, всего три дня есть у Мошки, чтобы выбраться из царства ночи.

Габриэль Гарсия Маркес , Фрэнсис Хардинг

Фантастика / Политический детектив / Фантастика для детей / Классическая проза / Фэнтези