Остров Тамбукту

Отново отказах. Обясних на капитана, че тъкмо той трябва на всяка цена да остане жив заради детето си. Аз нямам деца, нямаше кой да плаче за мене. Старите ми родители едва ли ще узнаят някога за моята смърт, защото самите те доживяваха последните си дни.

Капитанът сякаш се примири с моя отказ, оттегли се на нара и повече не заговори за ножчето.

Дните летяха неусетно. Шест пъти слънцето изгря и залезе, откак Грей беше хвърлен в океана — никой не ни потърси. На седмия ден сутринта отново чухме познатите подвиквания на туземците и заглушените звуци на дървения барабан. Вратата се отвори, ние излязохме — и двамата пазачи ни откараха на поляната.

Огънят гореше. Диваците играеха своя дяволски танц. Историята се повтори. Мъжът и девойката се приближиха до нас, мъжът сложи ръка върху рамото на капитана, двама туземци вързаха един камък на краката му и го понесоха към брега. В последния миг капитанът ми извика:

— Ножчето е в джоба ви! Не забравяйте молбата ми!

Бръкнах в джоба си: да, ножчето на Стерн беше там! Той сигурно беше го бутнал в джоба ми през последната нощ, без да усетя. Когато го хвърлиха от скалата, той ми махна с ръка и изчезна:

„Прощавай, капитане! — помислих си аз. — Ако успея да се спася, ще изпълня молбата ти! Обещавам!“

Върнаха ме обратно в колибата. Тежко се отпуснах на нара и лежах неподвижен през целия ден. Мъката и отчаянието ме задушаваха. След седем дена ще дойде и моят ред … След седем дена…

Пета глава. Мисли пред смъртта. И мене ме хвърлят в океана. В тъмната пещера. Бягство в планината. Нова среща с диваци. Гладът побеждава страха. Как една маймуна ме спаси от глад. Размисли в джунглата

I

Привечер вратата се отвори и на прага се показа мургавата девойка, придружена от един момък. Той поразително приличаше на нея, само кожата му беше по-тъмна и косата му по-дълга от косата на девойката. И той беше строен и добре развит, само че по-висок от нея, и неговите очи бяха големи и черни, веждите — сключени. Едва ли беше повече от осемнадесетгодишен, а мускулите на ръцете и на гърдите му бяха напълно развити като на зрял мъж. Украшенията на ушите, на гърдите и по ръцете му бяха почти същите, както и украшенията на девойката.

Поканих ги с ръка да влязат, но те не се решиха да прескочат през високия праг на вратата. Изглежда, че се страхуваха от мене. Младежът се усмихна, белите му зъби блеснаха. След това той затвори вратата и пак останах сам.

Сега все повече почвах да се убеждавам, че тия хора не бяха виждали бял човек и затова ме разглеждаха с такова голямо любопитство. Ако на острова имаше бели хора, разсъждавах аз, те нямаше да допуснат да бъдем издавени в океана. От друга страна, знаех, че едва ли може да се намери в тропика остров, който да не принадлежи на някоя държава. Завладяването на колониите отдавна е завършено, днес е ерата на тяхното освобождение. Възможно ли е такъв цветущ остров да не е познат на хищните колонизатори, когато десетки техни кораби всеки ден кръстосват из Индийския океан? Тогава си спомних, че на картата на земното кълбо има доста бели полета, където човешки крак още не е стъпвал. За откриването на Северния полюс човечеството даде много жертви, преди да стигнат там смелите папанинци. А Южният полюс още не е проучен. Дори такъв голям остров като Нова Гвинея, който е открит преди повече от четиристотин години, и до днес не е изследван целият. Едва в 1935 година в планините на Нова Гвинея бяха открити десетки хиляди диваци от племето тарифурра, които дотогава не бяха виждали бял човек. Да, на земното кълбо има неизследвани области, непребродени пустини, а в океаните има места, където още не е минавал кораб. Например от Аден до остров Тамбукту пътувахме много денонощия и през всичкото това време не срещнахме нито един кораб. Индийският океан е огромен и пуст. От Джакарта на остров Ява до Кейптаун в Южна Африка има девет хиляди и седемстотин километра и в това огромно водно пространство няма нито един остров по пътя на корабите. От Австралия на запад до Маскаренските острови, на едно разстояние от шест хиляди километра, не е отбелязан нито един остров на картите. Индийският океан е огромна водна пустиня, през която параходите пътуват в различни посоки, но винаги по едни и същи пътища, където дълбочината е измерена и няма опасност да се разбият в някоя подводна скала. И ако Тамбукту е далеч от пътя на корабите, няма нищо чудно, че и досега още не е открит и не е завладян от никоя държава. А това значи, че ние сме първите бели хора, които са стъпили на него. Освен може би моряците на Магелан…