Остров Тамбукту

Тия мисли се въртяха в главата ми, когато очаквах своя ред. След всеки изминат ден изрязвах на една греда дълбока черта и си казвах: „Остават още шест дена… Още пет… Още три …“ Всяка нова черта ме приближаваше към смъртта. На седмия ден отново чух познатите пискливи звуци и силните удари по дървения барабан. Същият мъж, когото туземците наричаха тана Боамбо, отвори вратата на колибата, направи ми знак да изляза и двамата пазачи ме подкараха към брега.

Историята с Грей и Стерн се повтори и с мене. Влязох в кръга на играчите, цветнокожият барабанист заудря още по-силно по дървеното корито, другите надуха свирките си от кокосови орехи и бамбукови стъбла, а мъжете с боядисани лица, наредени в кръг един след друг, заиграха още по-вихрено. Аз стоях до огъня и стисках в ръката си ножчето на капитана. В него беше единствената ми надежда…

Двама диваци вързаха на краката ми камък и ме понесоха към океана. Докато се опомня, аз вече летях надолу от скалата. Слънцето за последен миг блесна в очите ми — чу се плясък и то сякаш потъна заедно с мене във водата. Ножчето беше в ръката ми. Помъчих се да го отворя, но не успях. Не беше тъй лесно. Заритах силно с крака. За моя изненада вървите се разпуснаха, камъкът се изхлузи и отиде към дъното и аз само с няколко движения на ръцете и краката изплувах над водата. На скалата нямаше никого. Туземците бяха си отишли…

Видях наблизо дълбока пещера, издълбана от вълните в скалистия бряг, и бързо заплувах към нея. Тя беше тъмна и страшна. В друго време едва ли бих се решил да вляза вътре, но сега само тук можех да намеря спасение, ако туземците биха решили да ме търсят.

Стигнах до дъното на пещерата и седнах. Само главата ми се подаваше над водата. Притаих дъх и се ослушах. Чух някакви странни звуци, които идваха сякаш изпод земята. Водата беше топла, но аз треперех. Какви са тия звуци и откъде идват? По-късно, като се поуспокоих, разбрах, че звуците идваха отвън. Това бяха гласове на гората, на вятъра, на живота, които отекваха глухо в пещерата.

Слънцето залезе. Обгърна ме непроницаем мрак. На екватора нощта настъпва бързо. У нас след залез слънце постепенно почва да се смрачава и докато падне нощта, минава се почти цял час. Това се дължи на слънчевите лъчи, които в северните области на земното кълбо минават през по-дебел пласт въздух, пречупват се в сферата и дълго време след залязването на слънцето осветяват небето. Колкото отиваме по на север, толкова смрачаването става по-бавно, а на самия Северен полюс слънцето не залязва цели шест месеца, а след това се скрива под хоризонта за нови шест месеца. На Северния полюс шест месеца е ден и шест месеца нощ. А тук, на екватора, през всичкото време на годината денят е равен на нощта.

Излязох от пещерата и заплувах покрай скалите. Скоро стигнах до устието на малка река и излязох на брега. По небето блещукаха безброй звезди, едри и светли. Струваше ми се, че те са по-едри и по-светли от звездите на нашето небе. След малко изгря и луната и стана доста светло.

Събух обущата и чорапите си и тръгнах бос по песъчливия бряг срещу течението на реката. Бързах по-скоро да се отдалеча от опасното селище на диваците. Но колкото повече се отдалечавах от брега на океана, толкова коритото на реката ставаше по-тясно и водата — по-буйна. Пясъкът се свърши, брегът се издигаше стръмен и покрит с гъста гора и аз трябваше да газя през водата. Тя стигаше едва до коленете ми, но бързото течение влечеше дребни камъни, които ме удряха по краката и затрудняваха движението ми нагоре към планината. Опитах се да вървя край гората, но увисналите клони на дърветата по двата бряга стигаха до водата и образуваха гъста и непроходима преграда, през която не можеше да се проникне. Трябваше да газя през водата, а тя ставаше все по-буйна, дребните камъни все по-често и по-силно ме удряха в краката. Изпитвах силни болки. Понякога пред мене се изпречваха скалисти прагове с водопади. Не можех да ги заобиколя, защото гората беше непроходима, и трябваше да пълзя по мокрите скали, покрити с хлъзгав мъх — падах и ставах, но нито за миг не се спрях.

Вървях цяла нощ. Утрото ме завари високо в планината. Бях уморен и гладен, краката ми бяха се подбили и ужасно ме боляха. Пък и водата беше доста студена и треперех от студ. Стигнах до един водопад. Тук водата падаше от висока отвесна скала, шумно се разбиваше в дълбок вир, пенеше се и пръскаше хиляди капки наоколо. До водопада имаше малка поляна, обраснала с гъста, избуяла трева, висока колкото човешки ръст. Навлязох в тревата. Тя беше твърда и с голяма мъка си пробивах път. Стигнах до гората и запълзях между дърветата и бодливите храсти. Като заобиколих скалата, отново тръгнах през водата. След малко стигнах до втора скала, под която извираше самата река. Наоколо се издигаше непроходим тропически лес. Сега накъде?