Остров Тамбукту

Кабината и столовата не бяха оцелели случайно. Както ми обясни Смит, те били отделени от останалия корпус на яхтата с вътрешен железен скелет и били приспособени в случай на катастрофа да плават над водата. Плантаторът не пропусна да се похвали, че тази идея била негова. Наистина тя му струвала много пари, но сега той е доволен и не съжалява: парите се печелят, а животът веднъж се дава на човека.

Докато ми разказваше всичко това, лицето на плантатора плуваше в доволство и възторг, които ме възмутиха. Спомних си работниците, които бяха се издавили в трюма, спомних си и заключената врата на кубрика и казах с упрек:

— Значи, ако работниците бяха тук, щяха да се спасят!

— О, сър! — възкликна плантаторът. — Тук е толкова тясно за петдесет души! … Отвърнах глава от него.

— А вие, капитане? — обърнах се към морския вълк. — Вашата одисея сигурно е по-богата с приключения?

— Ако мислите тъй, ще се разочаровате — усмихна се Стерн. — Щом диваците ме отнесоха на скалата, камъкът се изхлузи от краката ми. Тия хора не си направиха труд дори да ме блъснат — сам скочих във водата без камък. Доплувах до скалата и се притулих в една пещера. Като се мръкна, излязох на брега и се скрих в гората. Няколко нощи спах по дърветата от страх да не стана плячка на някой див звяр, но това ми причини много неприятности. Човекът отдавна се е простил с маймунския си начин на живеене и дървото никак не е удобно легло за него. Не можех да спя. Мислих, мислих какво да правя и най-после намислих: всяка вечер отивах да спя на някоя от скалите в залива, както в първия ден, когато се спасихме. На скалите няма опасност от диви зверове. А една лунна нощ открих яхтата. И съжалявам, дето я открих, искрено ви казвам. Защото мистър Смит си въобразява, че съм му готвач. Не, не! Простете се с тази мисъл, сър! — обърна се той към плантатора.

— Но откъде вземате продукти? — учудих се аз.

— Складът е пълен, сър! — възторжено каза Смит. — В него не е проникнала нито капка вода.

— Продукти много, но няма кой да ги готви — обади се капитанът. — Ако беше тук Грей …

Смит тежко въздъхна. Той най-много съжаляваше за готвача, защото сега трябваше сам да си приготвя храната, а той не бе свикнал с такава „тежка“ работа.

— А вие как се спасихте? — попита ме капитанът. — Разкажете!

— Преди това мога ли да помоля мистър Смит за една кутия консерви? — обърнах се аз към плантатора. — Откак излязохме на тоя остров, само веднъж ядох месо, и то кучешко.

— Кучешко? — плантаторът потръпна от отвращение. — Вие ядохте кучешко месо, сър?

— Да, ядох, сър. И ми се видя много вкусно. Във всеки случай по-вкусно от всяко друго консервирано месо.

— Спрете, сър! — извика Смит. — Ще повърна!

— Всичко е до навика — иронично се усмихна капитанът. — Италианците ядат жабешки кълки и змии, китайците ядат скакалци, японците — развалени яйца, а швейцарците — мухлясал кашкавал … Кучешкото месо е по-вкусно от всичко това, аз съм ял.

Той отиде в кухнята и донесе една консерва. Консервираното месо не е тъй вкусно и тъй хранително като прясното, но сега го предпочитах пред ямса, тарото и пъпешите, които бяха ми омръзнали. Докато се хранех, разказах на капитана и на плантатора за патилата, които бях преживял.

— Значи, вие имате приятели на острова? — попита ме Смит.

— Да, сър. Те ме чакат на брега.

— И един от тях е главатар на племето?

— Да, сър. Само че не на това племе, което искаше да ни удави. Изглежда, че на острова живеят много племена, които враждуват помежду си.

— Враждуват? Значи ли това, че воюват? — попита зарадван плантаторът.

— Да, понякога и това се случва. Моят приятел Лахо, главатарят на племето бома, ми каза, че понякога неговото племе воювало с племето занго — същото, което ни хвърли в океана.

— Прекрасно! — провикна се Смит. — Ние сме спасени, сър!

— Нищо не разбирам — погледнах го учуден.

— Вие сте много млад, за да разберете — покровителствено ме потупа плантаторът по рамото. — Ако не ви е известно, аз ще ви кажа, че съм не само фабрикант и плантатор, но и дипломат. Три години бях във Форин офис.2

И ако изпълнявате моите съвети, всичко ще се уреди в наша полза.

— Как ще стане това, сър?

— Много просто. Племето бома ще обяви война на племето занго. Ние ще застанем на страната на племето бома. Нали вашият приятел е вожд на това племе? Така, така. Ще дадем няколко пушки на племето бома и то ще победи племето занго. Ясно ли ви е, сър?

— Не ми е много ясно — отвърнах аз.

— Но аз ви говоря на чист английски език…

— На всеки език вашите думи означават война.

— И защото е тъй, не съм съгласен.

— Защо? — Смит ме гледаше учудено, с отворена уста. Златният му зъб неприятно блестеше.

— Защото мирът е по-добър от войната — отвърнах.