Остров Тамбукту

— С подаръци ли искате да ги спечелите? — попита ме той. — Добре, аз няма да ви преча. Ще чакам, докато сам се убедите, че пушките са по-добро средство от дрънкулките.

Той донесе от склада на яхтата десетина герданчета и още толкова малки огледалца, а аз взех от кухнята няколко празни консервени кутии. На първо време това беше достатъчно. Но капитанът беше на друго мнение. Когато тръгнах към палубата, той ме спря и ме попита:

— Няма ли да вземете пушка?

— Тия празни консервени кутии струват повече от десетте пушки на мистър Смит — отвърнах аз и му разказах как бяха се зарадвали на консервените кутии моите приятели от племето бома.

Но капитанът си остана на своето мнение. Той взе една пушка, постави двадесетина патрона в една каучукова възглавничка и я запуши добре, да не проникне в нея вода.

— За всеки случай — усмихна се той и ми каза една английска поговорка, която много приличаше на нашата:

„Вържи попа, да е мирно селото.“

Поисках от Смит цигари и запалка, за да почерпя туземците.

— Нима диваците пушат тютюн? — учуди се той. — Откъде са го взели? Кой го е донесъл, щом на острова няма европейци? Родината на тютюна е американският континент. Той бил пренесен в Европа за пръв път от Христофор Колумб, а след това бил разпространен в Азия и другаде. Ако тия диваци са живели досега изолирани от останалия свят, откъде са взели тютюна и кой ги е научил да го отглеждат? Може би Магелановите моряци?

— Не, сър. Техният тютюн не е истински. Те пушат сухите листа на някакво растение, което се среща на острова в диво състояние. Какво е това растение, не зная. Но макар техният „тютюн“ да не е истински, туземците са страстни пушачи. Пушат дори и жените.

— Щом е тъй — каза Смит, — аз ще ви дам моята табакера и тая запалка. Те се затварят херметически и не пропущат вода. Направени са по специална поръчка.

— Но те са ви нужни, сър…

— О, бъдете спокоен, имам няколко.

Искрено му благодарих.

— Почерпете диваците — усмихна се Смит, — но внимавайте да не ви почерпят и те с някое копие или с отровна стрела…

— Бъдете спокоен, сър — обади се капитанът. — Докато тая пушка е в ръцете ми, няма да се дадем на диваците.

Доплувахме до брега и се запътихме към малкия залив, където за пръв път излязохме на острова преди няколко месеца. Надявахме се да намерим някого при лодките и не се излъгахме: трима туземци прикрепяха „платно“ от рогозка към „мачтата“ на една лодка. Тази мачта не беше нищо друго освен една дълга върлина от бамбук. Туземците тъй бяха се увлекли в работата си, че не ни забелязаха. Стерн се спря на известно разстояние от тях, а аз тихо се приближих до лодките. Първият туземец, който ме видя, тъй се уплаши, че изтърва рогозката и падна на пясъка. Другите двама клекнаха в лодката и ме гледаха разтреперани, сякаш бях някакъв див звяр, който ще ги разкъса.

— Тауо дола — поздравих ги аз.

Този поздрав — тауо дола — означаваше „приятна работа“, но се употребяваше от племето бома във всички случаи и можеше да означава и „приятен лов“, и „приятен обед“. Исках да разбера дали племето занго говори същия език, както и племето бома. Казах на туземеца, който беше паднал по очи на пясъка и не смееше да стане, нито дори да ме погледне:

— Илан! — Стани!

Той веднага стана, като трепереше. И другите се изправиха в лодката.

— Каа ну! — Ела тук! — обърнах се към туземеца, който беше паднал на пясъка.

Той пристъпи крачка към мене и се спря. Отидох при него и му дадох една празна консервена кутия. Той не знаеше какво да прави с нея. Взе я с разтреперани ръце, но не спускаше поглед от мен. Дадох по една кутия и на другите двама. Окачих им и по един гердан на шиите. Едва сега те като че ли почнаха да идват на себе си. Този, който беше паднал на пясъка, опипваше с ръце герданчето и ме поглеждаше недоверчиво. Може би не вярваше, че това „скъпоценно“ украшение е вече негово.

— Тацири? — Хубаво ли е? — попитах го аз. Той едва промърмори под нос:

— Тацири…

Герданите наистина им харесаха, това личеше по техните пламнали от възторг очи. И как да не им харесат? Те са носили досега гердани само от раковини или от зъбите на животни и никога през живота си не са виждали стъклени синци с такива ярки цветове — сини, зелени, жълти, червени… Но аз пазех най-голямата изненада за най-после, когато туземците до насита се нарадват на празните кутии и на герданите.

Капитанът стоеше десетина крачки настрана и държеше пушката си готова „за всеки случай“.

— Добре отива работата, нали? — обади се той.

— Отлично — отвърнах аз. — Можеш да дойдеш при нас… Само че… страх ме е да не се уплашат от пушката и да избягат.

— Пушката едва ли ще стреля — каза капитанът.

— Защо?

— Патроните са мокри.

Не бях сигурен дали бих се приближил тъй смело до туземците, ако знаех, че патроните са мокри. Защото Лахо и Габон ми бяха наговорили толкова лоши работи за тия хора… Пък и нали пострадахме веднъж от тях … Но сега нямаше причини да се страхуваме. Тримата диваци разглеждаха пъстрите герданчета с мълчалив възторг и никак не приличаха на опасни людоеди.

— Как се казваш? — попитах туземеца, който беше паднал на пясъка.