Остров Тамбукту

Той беше стар човек с набръчкано лице, с бяла сплъстена коса, която висеше на плитки край ушите му. На дясната му ръка над лакътя имаше доста дълбока рана или от копие, или от някакъв друг остър предмет.

— Гахар — отвърна той.

— А ти? — обърнах се към втория туземец. Той беше млад, с бухнала, черна къдрава коса, която лъщеше на слънцето като намазана с катран. Големият гребен от бамбук, затъкнат в косата му над челото, приличаше на

козирка.

— Таной — отвърна младият мъж.

Третият — нисък, слаб, със сухо лице — се казваше Индал.

Гахар значеше птица, таной — дърво, а индал — папагал.

Бях забелязал и при племето бома, че имената и на жените, и на мъжете означават обикновено названия или на животни, или на растения.

Извадих сребърната табакера на плантатора, взех цигара, щракнах запалката и запуших.

Тримата мъже ме гледаха като втрещени. Те за пръв път виждаха запалка и никога не са допущали, че може да се добие огън по такъв лесен начин. За тях това беше истинско чудо, гръм от ясно небе.

Угасих запалката и поднесох табакерата към Гахар, но той отстъпи назад и не посмя да посегне към нея. Тогава сам му дадох цигара и той я взе. Но щом щракнах запалката, той пак се отдръпна назад.

До лодката димяха няколко главни. Гахар запали цигарата си от тях. Индал и Таной също взеха цигари и ги запалиха от главните.

Седнах на пясъка и казах на туземците да седнат срещу мене. Те се подчиниха плахо. По-старите — Гахар и Индал — седнаха кръстато, с подгънати крака, а младежът коленичи настрана от тях.

— Каа ну — казах му аз и той веднага се примъкна до другите двама.

Техният език беше почти същият като езика на племето бома. Наистина още в началото забелязах известна разлика в отделни думи, но това не пречеше да се разбираме.

Оставаше последната изненада. Подадох едно огледалце на Гахар. Като видя в него лицето си, той се отдръпна назад повече изненадан, отколкото уплашен. Той сигурно се е оглеждал в застояла вода, но никога не беше виждал толкова ясно лицето си. Огледалата направиха на туземците по-голямо впечатление от празните кутии, герданите, цигарите и запалката, а всички изненади и „чудеса“, взети заедно, така ги смаяха, че те просто не знаеха какво да кажат.

Поисках да ми дадат една лодка. Гахар каза да си избера, която ми хареса.

Огледах лодките. Както бях забелязал още при първото ни излизане на острова, те бяха направени от издълбани дебели дървета. Някои имаха „мачти“ — една върлина, прикрепена по средата на лодката, а на нея рогозка вместо платно. Носът и кърмата на лодката бяха изострени и извити като шейна. От двете страни на по-големите лодки бяха привързани с лиани разцепени на две дълги дървета, които задържаха вълните. Погледът ми се спря на една по-голяма лодка. Гахар, Индал и Таной веднага я изтеглиха от пясъка и я вкараха във водата. Тя не беше тъй удобна и бързоходна като нашите лодки, но опитният морски вълк веднага я подкара. Щом се отделихме от брега, туземците забързаха към селото — сигурно горяха от нетърпение по-скоро да разкажат на своите за срещата си с „белите хора от луната“ и да се похвалят със „скъпоценните“ си подаръци.

Когато отидохме на яхтата, капитанът опита мокрите патрони — пушката не изгърмя.

Единадесета глава. Моят приятел Гахар. „Нанай кобрай“. Напразният страх на Стерн. На лов за дивеч. Защо не се явява Лахо? Лов на костенурки

I

Между мен и Гахар се завърза истинска дружба. Още на другия ден след първата ни среща той доведе в малкия залив десетина туземци, въоръжени с копия и стрели. Те се спряха до гората и не смееха да се приближат до лодката, в която бяхме седнали с капитана. Гахар пръв се престраши, захвърли копието си и дойде при нас. За награда му дадох една тясна лента от шарена басма. Той я върза на главата си и веднага отиде при другарите си да им покаже „скъпоценния“ подарък. Тогава и те, съблазнени от шарената басма, оставиха копията си в гората и нерешително, крачка по крачка, пристъпиха към мен. Дадох и на тях по една басмена лента. Как се радваха те, как опипваха с пръсти пъстрата басма! И с какъв блясък светеха очите им!

Гахар няколко пъти им каза:

— Андо нанай биля. — Андо е добър човек. Гахар беше запомнил името ми. Той си поиска цигара и ми каза „да направя огън“. Когато щракнах запалката, той тържествуващ извика:

— Вижте, Андо прави огън без дърво! Аз ви казах! … Но той не посмя да запали цигарата си от запалката, а предпочете главнята, която носеше със себе си. Дадох по една цигара и на другите туземци. Те се скупчиха около огъня да ги запалят.