Остров Тамбукту

Извадих от пакета бутилката с коняк и я подадох на Боамбо. Парливата течност забълбука в устата му. Арики го погледна малко учуден — той за пръв път виждаше стъклена бутилка, — но се престори на равнодушен. Боамбо замляска с език, може би нарочно, за да покаже на първожреца колко вкусно е съдържанието на тази чудна бутилка. Арики не изтърпя, грабна бутилката от него и отпи само една глътка. Конякът му хареса и той пи още веднъж … и още веднъж. Не, това питие не приличаше на малоу. И кокосовото вино беше много приятно, но съдържаше съвсем малко алкохол: колкото и да пиеш, главата ти не се замайва. Листата на бетела, които туземците дъвчеха с ядки от орехите на кенгара и с малко парченце вар, също не можеха да замаят главите им. А това питие сякаш се разлива по цялото ти тяло и бързо упойва човека. Сръбнеш ли повече, искри изскачат от очите ти. Арики замляска с уста и повтори няколко пъти: „Тацири! Тацири!“

Работата се нарежда, помислих си и почнах да уговарям главатаря и първожреца още сега да отидем на голямата лодка да видят с очите си всички ония чудни неща, за които им говорих, да опитат и други, още по-силни питиета и тогава да решат съдбата на Смит. Разбира се, и двамата отказаха, но аз бях много настойчив. Ако дойдат на голямата лодка, те ще получат много подаръци от третия пакеги. От какво се страхуват? Ето вчера Зинга беше там и нищо лошо не се случи с нея. А третият пакеги няма да излезе на острова, ако не го поканят лично. Да, да, трябва сами да се договорят с него за подаръците, защото всички тия чудни неща в голямата лодка са негови.

Пръв се съгласи Боамбо, а след него и Арики. Той доста беше посръбнал вече и езикът му се преплиташе. А за човек, който е пил повечко, отколкото може да му носи главата, морето е до колене.

II

Седнахме в една лодка и отидохме на яхтата. Щом стъпи на палубата, Арики плахо почна да се оглежда наоколо. Всичко, което виждаше — високите мачти, дългите въжа, белите тръби за вентилация, които приличаха на огромни лули, лъскавият месингов парапет, на места разкривен от корабокрушението, дебелите слюдени стъкла на палубата над машинното отделение, — всичко го учудваше и в същото време го плашеше. В тази непозната обстановка той изведнъж изтрезня. Аз побързах към кабината на Смит и съобщих на двамата англичани да се приготвят да посрещнат гостите.

— Веднага ги поканете, сър! — скочи Смит, като изтърва пурата си от вълнение. — Не е удобно такива височайши гости да чакат.

Когато Арики и Боамбо влязоха в столовата, на масата бяха наредени вече няколко чинии със студени закуски: консервирано пилешко и телешко месо, хайвер, сардели, бутилки с коняк и вино, дори и една бутилка шампанско. Смит пак беше станал щедър, какъвто е бил вероятно и в Англия към знатните си гости. По-късно разбрах причината за неговата щедрост. Капитанът ми разказа какъв кошмар преживял той, докато аз съм бил в селото. Стерн нарочно му разказал, може би за десети път, ужасите, които преживял на острова, когато бяхме затворени в колибата, после как диваците играели около нас, как размахвали дървените си копия, докато най-после един по един ни хвърлили в океана. Устните на плантатора треперели от страх, лицето му потъмняло — така ми каза капитанът, — а когато го упрекнах, Стерн почна да се оправдава: „Признавам, че не е хубаво да го плаша, но аз исках да си отмъстя по някакъв начин за горчивините, които ми създаваше, когато бях капитан на неговата яхта.“

Сега краят на кошмара беше настъпил. Първожрецът и вождът бяха гости на Смит и той ги канеше на масата с дълбоки поклони.

Арики и Боамбо бяха изумени от обстановката в яхтата. Никога в живота си те не бяха предполагали, че съществуват пружинени легла с меки одеяла и с мрежи за комари, кожени канапета и столове, в които човек потъва, като седне, маси с бели покривки, „онами“ от порцелан и чаши от кристал, сребърни лъжици, вилици и ножове, килими, тоалетни принадлежности и много други неща. Арики се оглеждаше като втрещен. А когато случайно видя образа си в голямото огледало, страхливо се отдръпна и се скри зад Боамбо, сякаш бе се срещнал лице срещу лице с най-опасния си враг. Наистина на младини той сигурно се е оглеждал в застояла вода, но оттогава бяха изминали десетки години и старостта неусетно беше наложила своя разрушителен отпечатък на лицето му:

то беше набръчкано като кората на сухо дърво. А какво направи Боамбо, когато се огледа? Той се изпъчи пред огледалото, усмихна се доволен, сякаш искаше да каже: „Вижте ме, аз още не съм стар, кожата на лицето ми не е набръчкана като печено таро и тялото ми още е силно.“

Смит, който по-рано не обичаше бързите движения, сега беше подвижен като змиорка — подреждаше масата, канеше гостите и кимаше с глава като кон, когато се брани от мухи:

— Заповядайте, ваше преосвещенство … Благоволете, ваше височество…

— Държи се като лорд в Бъкингамския дворец. — хапливо подхвърли капитанът.